Борис Христов

На 14 август нашият поет Борис Христов навърши 60 години. Днес четох есеестичен очерк за него от Георги Данаилов в "Стандарт". Ето го.

Отшелничеството на Борис Христов

В стихосбирката си "Честен кръст" поетът се зарече да не пише повече стихове

Георги Данаилов

"И за какво се питаме тъй често, кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг изправени на пръсти?"
Не помня къде за пръв път го срещнах, дали по коридорите на Киноцентъра или на заседание на Управителния съвет на Съюза на писателите. Все едно, бях слушал за поезията му хвалебствени думи, но не я познавах, защото хората като нас трудно се решават да четат друго освен това, което сами пишат, и то невинаги. Изглеждаше ми недостъпен или поне необщителен. Беше представителен, вглъбен, със строга хубост и някак си не можех да си представя, че той е написал "Сватбата на мама"!
Разпадна се Съюзът на писателите. Киноцентърът се превърна в предприятие за услуги на дребно.
Загубихме
си следите
Едва по-късно се убедих в неговата изумяваща дарба. Слисан от образността на стиховете му, аз ги препрочитах и всеки път откривах нови дълбини, така усещаш нова хубост, когато за пореден път слушаш старата позната музика. Не съм критик (и слава Богу!), не съм преситен от поезия, поемам я на малки глътки, не се доверявам на превъзходната степен и не искам да я използвам, въпреки че тя все ни подмамва с детинската си наивност. Въздържам се насила да не я употребя и сега за Борис, защото би било обидно да се отрежда място в строя за самобитността на неговата поезия. Чудо бе, че стиховете му се появиха през едно тягостно, душно време, неочаквани и неуместни като цвете в казармено помещение.
След години той започна да идва в Ковачевица, където
месеци наред обитаваше самотен
една красива съседна къща. Престраших се да го навестя, той работеше, не разбрах над какво, но това, което ми подейства ободряващо, бе, че видях на потона, така наричат тук големите чардаци, няколко изпити бутилки от хубаво вино. Казах си: този човек май не е толкова недостъпен, колкото си мислех.
Знам, че искаше да купи къщата, но не му я продадоха. Жалко! Щях да бъда горд, че имам такъв съсед. Но Борис обикна този край и се засели в близкото селце Лещен, откъдето отвъд долината на Места се извисява Пирина и гледката към него те захласва. Живее там с жена си Дария - талантлива художничка, с каракачанското куче Димчо, котарака Мачо и много птици. Дария е прекрасна, Димчо е добър и предан, а Мачо - надменен и властен. И синигерите идват да кълват зрънца от протегнатите длани на стопаните. Веднъж Борис ми каза: "Ще ти дам една торбичка просо за твоите птици в Ковачевица" - и аз съвестно и гузно започнах да ръся семенцата по двора си.
Ако някой мисли, че животът на Борис Христов е отшелнически, на пустинник, който дири Бога, на аскет, гниещ с години върху висок стълб, защото вярва, че е по-близо до рая - лъже се. Осмелявам се да твърдя, че дните на Борис Христов днес са пълноценни, наситени и далеч от всяка градска скука. Вярно е, че в "Честен кръст" той се зарече да не пише повече стихове:
"желая мир на твоя дом, поезио, и вярвам,
че има кой да дострои високата ти сграда"
Да, но това не бе раздяла изобщо със словото, с песента, с литературата. Борис посвети години на българската поезия, прозата ни и народната ни песен. Той създаде антологии, които всеки грамотен българин би трябвало да прочете. Дори през "отшелническите времена" да беше осъществил само непредставимия за мен съсипващ труд върху "Веда словена" и това е достатъчно, за да му се поклоним и да речем - благодарим и на толкоз!
Никога не съм предполагал, че всъщност Борис Христов е
един деликатен бохем
Когато го разбрах, изпитах истинско задоволство. Случи се една вечер в лещенската пивница. Българите все по-рядко пеят и това говори за националната ни отмалялост. Но тази вечер запяхме и изведнъж Борис се появи с цял наръч музикални инструменти, тамбури, свирки, дудуци, тромбони, малки чинели и други чудесии. Той можеше да свири на всички тях, и то майсторски. Ахнах! И понеже не мога по никакъв начин да опиша неговата свирня, ще се опитам да си припомня една песенчица, която той изпя в съпровод на тамбурата. "Понеделник рано косили сме сено, коси тата, косим я, косиме и двата... Във вторник рано пластили сме сяно... и така нататък... Сряда, четвъртък, петък... докато: "продали сме сяно" и в събота "пропили сме сяно!" Пие тата, пием я, пиеме и двата! А в неделя естествено: "Плаче тата, плачем я, плачем и двата!"
После и ние пихме и пяхме, и той свири без подкана и без умора до късна лещенска доба. А отвън всички кучета се бяха събрали да ни слушат.
Боже, боже! И това ми било затворен човек! Сега знам, че
той е като ковачевските порти
не се отваря лесно, първо трябва да им разбереш хитрината и тогава те гостоприемно ще те поканят, инак може да блъскаш, колкото си щеш.
Къщата на Борис е пълна с музика, неговите дискове, събирани от всички краища на света, са толкова много, че не знам дали е възможно изобщо да се изслушат. Дори той не се опитва. И никак не бива да забравяме, че бе един от първооткривателите на Ибряма! За тази заслуга, както може да се очаква, никой не споменава днес, когато феноменалният кларнетист получи световно признание. Ибрям също.
Преди две години Борис се нае да построи спретнато ателие за Дария с голяма стъклена стена, зад която наднича Пирин. Той веднага го озвучи и сега, щом влезеш вътре, чуваш тиха музика. Скоро ателието се превърна в галерия и там освен хубавите картини на Дария може да се видят графики, майсторски копанарски работи, снимки на глухарчета, които поетът е правил, ценни книги и последната семейна страст: събираните от поречието на Места чудати камъни, разноцветни и разновидни. Борис със свредел им дълбае кръгли отвори и
намества в тях свещици
в метална обвивка. И така камъкът се превръща в молитвен къс от земята.
Беше ги сполетяла беда преди години. Откраднаха Димчо. И едва ли някога откраднато куче е било търсено по-упорито от своите стопани. Борис и Дария обиколили цялата околия и всички села до границата, дни, седмици, месец, търсили го наивно с полицията, по-разумно - с помощта на известни кучкари, с купувачи и прекупвачи, при овчари в планината, и най-сетне го намерили продаден и препродаден. Платили за откраднатото си куче и си го прибрали, защото някой беше казал: "Ти ставаш отговорен за всичко, което си опитомил", и същият този беше изрекъл: "Да си човек това значи да чувстваш отговорност!"
А пък Борис беше писал: "Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена".
Той не е знаел, че изказва истина за планетата Земя. Защото доста наскоро ученият Лоренц беше открил явление в метеорологията, което нарекъл "ефект на пеперудата" - "когато една пеперуда размаха криле на европейския бряг на Атлантическия океан, това може да предизвика ураган в крайбрежието на Америка". Идете да спорите, че няма в науката поезия.
Борис едва ли ще получи ордени и медали за заслугите си към България, а аз се надявам, че и да се сетят да го почетат, той кротко ще откаже отличията, защото да не се изтъква е неговият стил на поведение, той може и да изпълни заричането си и за наша жалост да не пише повече стихове, но за самия него загубата няма да бъде трагична, защото Борис Христов успя през "отшелничеството си" да превърне живота си в поезия.

Георги Данаилов

Тук качвам споменатото в текста стихотворение "Сватбата на мама".

СВАТБАТА НА МАМА

Слезе от хълма и тръгна нанякъде-
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете-
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови по двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня - все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият клар'нетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на моя баща.

И още два негови стиха, които открих в нета.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги накрая;
дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки, или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа, и мъкне вехтото си одеало.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска,
но ако пише стихове, той непременно ще остави
сълза в очите или драскотина в паметта ви.
В какъв ли огън е горял? И под каква ютия? -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш.
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж - като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
Той има дом и топла супа, но е толкова самотен;
Животът му - изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И неговият дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

Благодаря за тази тема, Мартичка Very Happy

От любимите Поети!

Прозорец

Повдигам се да стигна прозореца открехнат.
Зад него са жените - заоблени от парата, красиви.
Как искам да ги видя! Да можеше сега да мина по отвесната стена
или да бяха тук приятелите ми, да ме повдигнат.

А само как се гонят - гонитбата напомня
завръщане на стадо, което в залеза нахлува...
И през каква фуния господ гърдите е наливал,
щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.

Пълзи червена мравка и някъде към обед
ще стигне гледката и ще умре върху прозореца с възторг помътен.
Повдигам се отново и дращя по стената,
а тялото ми сякаш вар гаси - така гори отвътре.

В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.

Ала напразно се измъчвам! Кой ще ти помогне
да видиш всичко - тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството.
И за какво се питаме тъй често кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг, изправени на пръсти?

П.П. После пак Smile

Още нещичко:

Човекът в ъгъла

Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
прегръща чашата - корема гали той на свойта бременна невеста.
Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние,
с последния си дъх за него да посвири премалелия оркестър.

Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите -
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите -
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.

Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл -
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.

Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки -
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник...

Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха -
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.

Кълвач

Бяхме деца - подивели от смях и бръмчене,
с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.
Летяха вихрушки от прах и пера подир мене
и ти, куцо пиле - мое малко момиченце.

Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?
Аз поисках - за него - да те целуна.
И забравили, че отдавна у дома ни очакват,
запламтяхме в копривата, както във фурна.

В храсталаците сенчести се притискахме лудо -
не усещах, че нося в петата си трънче.
Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,
зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.

Докато те науча да сричаш цялата азбука,
за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка...
А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,
видях, че кълвачът е мъртъв - кълвачът не диша.

Видях и окото му - разтопено от слънцето захарче,
и заплаках, заровил глава във перата му тънички.
Беше се стъмнило - ти през копривата бягаше.
А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.

Жалба за поета

Една и съща е съдбата на обувките изтрити,
едно и също слънцето, което ни суши главите.
Ала защо и днес като жълтък площада свети
от развалените яйца, с които гоните поета.
Излиза той от сутринта, за болките ви да узнае,
а се завръща с кърпичка за болната глава накрая.
Прехвърлил наметалото от прах на свойто рамо
(така окъсан е на зелката балтона само),
не иска той да бъде по-високо от тревата,
да може мравките да стигат хляба му в ръката.

Защото, знаете, че неговата шапка е пробита,
запее ли, монети хвърляте, за да го унижите,
а пък ушите ви, огризани от думите, не чуват
какво говори той, а вятърът какво надува.

Ругаете го от прозорците, когато ходи нощем...
Но само той видя как полетя човек от моста.
Водата вече шиеше костюм, да облече удавника,
а вие сте се давили помежду две възглавници.

Излязохте навън, когато работата беше свършена,
за да изпълните нощта с шушукане и пъшкане.
След малко ще изплува той и ще ви подаде ръката.
Но да не паднете - не се навеждайте над перилата.

ХуЛитер Записан(а): Dec 11, 2003 Мнения: 9

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден - само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал - препускаше душата
и подир тебе аз - едно сърце двуного...
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.

Но вятърът отново рог надува -
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег... и белия целувам -
нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам - да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето - сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти - звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.

Като песен я пее Ваня Костова - винаги ме разплаква тази песен.

ХуЛитер Записан(а): Dec 24, 2003 Мнения: 226

из "Смъртни петна"

...

Обръщам се и виждам мъртвото начало.
Но по-ужасно е това,
че виждам от върха и края!
...

Огласяна от удари, гърми гората -
едно дърво напуска братството
и става кръст.

...

Изнесохме трупа на миналата нощ,
но ето че кръвта на изгрева
като река - отново ни го връща.

...

Не мога да повярвам -
заповяда на очите си да плачат,
а трябваше да ги помолиш.

...

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата вселена.

...

Не знаем още нищо,
а можем повече,
отколкото ни трябва...

...

Стани затворник,
за да усетиш радостта
от открадването на ключа.

...

Бъди достоен за дървото -
решиш ли някой ден да се обесиш,
само' да подаде най-здравия си клон.

...

Страшната вест за смъртта на сърцето
стигна най-сетне края на пръстите
и те заровиха нокти в прахта.

...

Молитва

Но нека, Господи,
да бъдат раните ни на такова място,
че ръцете да ги стигат.

...

Голгота

Напразно него влъхвите оплакваха...
Разпъната бе Майката,
а не синът.

...

Послание

Вместо дългоочакваната вест,
вятърът довя до нас...
крилете на вестителя.

...

Природа

Разцъфна цветето, когато го откъснах -
ликуваше, че от безброя на полето
тъкмо него бях избрал.

...

Сам

Сам в пустинята,
обременен от грижите си,
сякаш съм сред най-населеното място.

...

Признание

Къртица съм.
Къртица, която рови в себе си
и прави купчинки от думи.

...

Поет

Живя затворено - като змията
в съндъчето на бедуина.
Погребаха наместо тяло- свирка.

...

Книга

Една е книгата, която ще четем
подир смъртта - написана е с черни букви
върху черен лист.

...

Жертва

Избяга кравата - не даде свойто мляко.
Свободна е сега -
от вимето й капе кръв.

...

Памет

Болката се върна и дълго кръжа
на мястото,
където бе зарасналата рана.

...

Притча

Тъжно блеене на залутана в мрака овца.
Хлопат вратите на тялото -
блудният дух се завръща.

...

Гробница

Варосвам стените, но също и тъмните ъгли -
това за живота едва ли е нужно,
но Смъртта вижда навсякъде.

...

Тайна

Старият плод каза нещо
на плодовете до него.
И те започнаха да гният.

...

Епиграф

Ще дойде ден, когато
камъкът ще стане по-лек и от водата.
И кръстовете ще отплуват.

...

Атавизъм

Ръцете ми искат да ходят -
ръцете ми искат отново
да станат нозе.

...

Пришествие

Иде краят на века
и мъртвите
започват да се пълнят с кръв.

...

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Благодарско!
Razz

Поздрави на всички, които се включват в темата! Борис Христов е сред любимите ми поети. Но трябва да призная, че първата ми среща с негов текст, съвсем не бяха стиховете, а прозата - преди мисля повече от дванадесет години (ако не и повече!) на пазара се появи малка книжка със заглавието : "Долината на обувките". В нея бяха поместени две новели (може би!) : "Долината на обувките" и "Сляпото куче" - магични текстове, написани с неподражаем вкус към умерената доза абсурд, преведен на езика на мъдруващия страдалец. Препоръчвам ви книгата, ако попаднете на нея.
А тук ми се иска да допълня темата и с едно от любимите си стихотворения на Борис Христов :

Жената Мария

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ

Ядем и пием и очите ни блуждаят
към позлатените ключалки на жените -
удавени в меда, мухите лакоми не знаят,
че няма вече никога да литнат.

Земята като плаващ ресторант се носи
в студеното побъркващо пространство.
И няма бряг спасителен сред космоса,
където да отдъхнем от пиянството.

Свирачите, които управляват танца,
превърнаха човека на хармоника...
Но от законите базмилостни на дансинга
главите ни са пълни с беззакония.

Докрай разпасали колана на душите,
бесуваме като пирати, невидели суша,
и в дяволския танц на лакти и копита
нозете боси бягат от ботуша...

И както скачаме из въздуха да хванем
протегнатата длан на боговете,
повръщаме коремите си в океана
и плюеме желязо към небето...

Певицата-луна, отдавна прелъстена,
лежи разголена - с поли на кръста.
И от сокаците на тъмната вселена
се чуват писъци и викове до късно.

А слънцето - началникът на светлината,
мълчи, готово всеки миг да кипне.
И като гледа накъде върви земята,
скубе косите си и върху нас ги сипе.

Гост

ГРАФИКА

В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.

Трептеше въздухът и раменете й трептеха
под слънцето запалено, под твърдата й дреха.

Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха...

Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла... Нататък беше сянка.

БИБЛЕЙСКИ МОТИВ

Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно... И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.

Това ли си представях аз, когато малък,
размахал стръкче лук из прахоляка,
търкалях слънцето като яйце... и лягах
да спя до него в дупката на мрака.

И мен ли бе избрал безмилостния господ
да видя как веднъж крадецът на квартала
целуваше жената на учителя... и потни,
телата им димяха в лятната омара.

Ала когато изпълзях от буренясалото детство
и моя нос опря на Голиат в ботуша,
разбрах, че глупостта с черпака си надвесен
ще ме преследва цял живот и ще ме суши.

И аз реших да ида при поетите тогава
и там да угася главата си запалена...
Но черните овце живеят настрани от стадото -
не искат те да ги дои стопанина.

Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.

"И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха... "

Една от съвършените фрази в новата ни литература! Exclamation

Радвам се, че ни я припомняш, Роша!

ХуЛитер Записан(а): May 30, 2006 Мнения: 20

СТЕНАТА

Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.

Какво искате да попитате Борис Христов? Какво искате да разберете? Какво...
Предложението е следното - след обобщаване на въпросите, те ще бъдат зададени и запис на интервюто ще бъде качен тук и в темата "ГЛАС".
Smile

ХуЛитер Записан(а): Jun 02, 2004 Мнения: 82

mersi mnogo za tazi poezia.mersi.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите