Федерико Гарсиа Лорка и други испаноезични автори

Испанската литературна общественост се събра в Гранада за да почете 70- годишнината от смъртта на поета и драматурга Федерико Гарсиа Лорка. Той е убит на 18 август 1936 г.
Освен писатели и поети тук пристигнаха режисьори, певци, китаристи.

В навечерието на годишнината станаха известни нови обстоятелства около гибелта на поета, които КНИГИ NEWS съобщи в предишните си издания.

Вече е ясно къде точно е гроба на Лорка – той е бил погребан заедно с още няколко местни жители в братска могила, недалеч от Гранада.

Министерството на културата на Испания пожела да се извърши препогребение на поета, но близките на Лорка категорично отказаха. Лаура Лорка, племенница на поета заяви:” Ние няма да узнаем нищо ново, ако разкопаем гроба, където е погребан Федерико. За нас това място е гробището, където той почива заедно със стотици други загинали като него. Ние бихме искали уважение към обстоятелствата около неговата смърт, а неговия гроб не бива да става обект на спекулации и нездраво любопитство”.

Резкият отказ на семейството на Лорка поетът да бъде препогребан с почести породи нова вълна от спекулации. Мнозина, в това число и изследователят на живота на Лорка Йън Гибсън, са уверени, че роднините са извадили тялото от общия гроб още по времето на Гражданската война в Испания и са го погребали в някое от своите имения.

КНИГИ NEWS

Момиче в син гащиризон

От горе до долу
светкавицата
на ципа
Сигурно
си гола в твоя пашкул
от син плат.

Ако някой нежно дръпне
ципа, който минава
между твоите гърди
и слиза -
танцуваща ос през твоя пъп -
и отива да се изгуби между твоите бедра,

синият гащиризон ще падне -
море в твоите нозе - и ти ще излезеш
от вълните му, Афродита, още веднъж
родена от пяната.

Хулио Кортасар

СБОГУВАНЕ

Между моята любов и мен ще се възправят
триста нощи, сякаш триста зида,
и морето между нас - като магия.
Само спомени ще има.
О, заслужили страданието вечери,
нощи, скътали надежда да те видя,
равнини на моя път, небесен свод,
който виждам и полека губя...
Окончателно, като изваяно от мрамор,
твоето отсъствие ще натъжава други вечери.

РОЗАТА

Розата,
неувяхващата роза, дето не разбулвам,
тази, дето е ухание и тежест само,
тази, в черната градина сред дълбока нощ,
тази, от коя да е градина или привечер,
розата, която се възражда от ефирната
пепел чрез изкуството на алхимика,
розата на персите и Ариосто,
тази, дето винаги единствена е,
тази, дето винаги е розата на розите,
младият платонов цвят,
огнената и незряща роза, дето не разбулвам,
розата непостижима.

САМОВЪЗХВАЛА НА НЕВЪЗМУТИМОСТТА

Писания от светлина нападат мрака, по-чудесни
от метеорити.
Въздигащият се неузнаваем град укрепва над полето.
В живота си и в свойта смърт уверен, аз гледам
честолюбците и ми се иска да ги разбера.
Денят им е тъй стръвен, както ласото във въздуха.
Нощта им е затихване на яростта в желязото,
готово да нападне.
Говорят за човечност.
За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на
една и съща бедност.
Говорят за родина.
Родината ми е сърдечен ритъм на китара, няколко
портрета и една старинна сабя,
молитвата забележима на върбака в свечеряванията.
Полека времето ме изживява.
По-тих от сянката си, блъсканицата пресичам на
надменната им алчност.
Те са насъщни, изключителни, заслужилите утрешния
ден.
А мойто име е един и всеки.
Минавам бавно като някой, който идва от така далече,
че и не се надява да пристигне.

Хорхе Луис Борхес
Превод - Рада Панчовска

***
Луната в облаците бели
e като сребърна овчарка,
която по пътеки звездни
повежда тихичко стадата.

Небето й поднася сини
лагуни, стихнали поляни,
изпълнени със свежи рози,
с къщурки, бдящи в полумрака.

Ах, вие, сладки водопои
на хоризонта, бистри капки,
зелени, скитащи кошари
и заливи на вечността!

За миг, любима, тя дохожда
до всичко - до врати, кошари,
потоци, брегове и рози,
върви, върви, върви печална.

Разцъфнали блата, в които
отеква кроткото мучене
на нежнобелите съзвездия -
като стада от бели крави!

Луната броди бавно, бавно
по пътищата на зората -
красива, гола, екзотична,
незнайната земя възпява.

СЛЪНЦЕ

Водата, вечна, пее в сянка
и новите цветя я слушат;
тук нека никой друг не идва
освен жената - гола.

ЕСЕННО СВЕЧЕРЯВАНЕ

В самотния, студен и тъмен час
на пладнето, внезапно ми се стори,
че кеят ме отнесе
до оня златен залез - кеят,
тъй мъничък, уви, и тъй подобен на играчка.
И аз, играчка тъмна и печална,
мечтая, възрастно дете,
- във новата игра, която преди час
помислих за последната реалност на човек,
който със смях си спомня многото играчки
от детството и книжните си лодки, -
играчка тъмна и печална, аз мечтая
за някакви възвишени неща,
които имат за играчки
морето и земята, и звездите.

Хуан-Рамон Хименес

Превод - Стоян Бакърджиев

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Лорка!!!
Поет!
И кой го уби?
Кой?
Те са живи.
Те още са живи!
По-живи!
И още убиват.

*Ето какво е duende според Федерико Гарсия Лорка:

“Всеки, който пътува по тази бикова кожа между реките Хунар, Гуадалете, Сил и Писуерга, рано или късно ще чуе думите: “В това има много duende.” Мануел Торес, големият андалузки художник, веднъж каза на един певец: “Вие имате глас, имате и стил, но никога няма да успеете, защото ви липсва duende.” По цяла Андалусия, от скалата на Хаен до раковината на Кадис, хората постоянно говорят за duende. Чудният певец на фламенко, Ел Лебрихано, казваше: “Когато пея с duende, никой не може да се сравни с мен.” Старата циганка Ла Малена веднъж извика, докато слушаше Браиловски да свири Бах: “Оле, това има duende!”, но беше отегчена от Глук, Брамс и Дариус Мило. А Мануел Торес, човекът, който носеше в кръвта си повече култура от всички, които съм срещал, слушайки Файа, направи следната блестяща забележка: “Всичко, в което има тъмни звуци, има и duende.” Тези тъмни звуци са тайната, корените, впили се в плодородния чернозем, който е познат на всички ни, пренебрегван от всички ни, но от него ние взимаме истинското в изкуството. Тук Торес е в съгласие с Гьоте, който определя duende, признавайки на Паганини “една тайнствена сила, която всеки чува, но никой мислител не е обяснил”.

Duende е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие. Един стар майстор-китарист ми каза: “Duende не е в гърлото, то идва от петите.” Това значи, че то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие.

Госпожи и господа,

Аз ви очертах три ниши, с груба ръка поставих в тях музата, ангела и duende-то.

Музата остава безмълвна; тя може да се въплъти в тясно нагъната туника и във втренчените кравешки очи на Помпей, или в големия нос, с четири лица, който да й даде нейният приятел Пикасо.

Ангелът може да оживее в къдрите, нарисувани от Антонело ди Месина, или в дрехите на фра Филипо Лили, или в цигулката на Масолино и Русо.

А duende-то - къде е duende-то? От празната ниша идва лъхът на оня дъх, който неотменно витае над главите на мъртвите в търсене на нови простори и неподозирани гласове, един лъх на детска слюнка, на стъпкана трева, на покривалото, скрило лицето на Медузата, лъх, който възвестява постоянното кръщение на новосъздадените неща.”

Магьосник е Лорка, пил е от световната кръв и знае. Но какво става с онзи, който е само duende, който е дим без цигара, усмивка без устни? Как оцелява чистият дух извън вечността, в света на грубата материя и абсолюта на формата? Убива го някой Франко? Емигрира в Мексико за четирийсет години? Или се превръща в арт курва, обсебена от своята гениалност.

Имало някога трима другари - Салвадор, Федерико и Луис. Тях ги свързвало duende-то, както кръвта свързва едно семейство. Единият го влагал в картини, другият в стихове, третият в кино. Това нямало значение, защото знаели, duende не е форма и умение. Затова Салвадор и Луис направили ‘Андалуското Куче’ - първият сюрреалистичен филм. Безсмислица, целяща да подиграе аналитичната западна глупост, вечното интерпретиране и вербализиране на изкуството. Duende не подлежи на обяснение, казвал техният филм. Оставете го на мира с хемороидните си напъни чрез него да си придадете смисъл. На премиерата в Париж Луис си напълнил джоба с камъни, за да замеря публиката в случай, че го освиркват. Не го освирквали. Славословили го дори със срамни устни. Какво новаторство, смислова многопластовост, знаковост на детайла, казвали. Колко само се смяли тримата приятели на ефекта от тяхната малка шега.

Но минало време. Duende-то Лорка защитил със смърт идеалите си. Duende-то Бунюел отишъл в далечна страна, сред бедни и сърдечни хора, за да прави с нищожен бюджет филмите, които иска. А duende-то Дали станал знаменития гений Дали, който в края на живота си подписвал празни листи за пари и умрял заобиколен от лешояди.

Това е житейската история на duende. Тя е красива, но често жестока, като този откъс от ‘дневникът на един дух’:

‘Напрягам се, за да си придам плътност, да бъда приемлив и видим. Уча се да мисля, че две и две е четири, че човешките отношения са думи и жестове. Защото иначе . . . иначе съм невидим. А това е почти непосилно.’

И все пак, мисля си аз, ‘когато си дух,

можеш да си всякакъв размер.’

*материала "снех" от сайта на Валери Дачев -
http://bgit.net/feeds/?action=feed&feedId=594

Простота

На Айдe Ланхе

Отваря се градинската вратичка
с покорството на страницата,
която с трайно почитание отгръщат често,
и погледите няма защо навътре
да се взират към предметите,
които вече са изцяло в паметта.
Познавам навиците и душите
и онова наречие от недомлъвки,
от цялата човешка общност изтъкавано.
Не ми е нужно да говоря,
ни привилегии да си измислям;
познават ме добре, които тук ме окръжават,
разбират моята печал и слабостта ми.
Това е да постигнеш най-върховното,
което може би ще ни дари Небето:
не почитания, ни тържествувания,
а просто да сме възприемани
като частица от една Реалност неоспорвана,
подобно камъните и дърветата.

Хорхе Луис Борхес

превод: Рада Панчовска

... И аз ще си отида. Но птиците ще останат и ще пеят:
и моята градина ще остане, зеленото дърво
и неговият извор.
Много следобеди небесата ще са сини и лазурни,
Камбаните във кулата ще пеят,
Както пеят днес следобед.
Хората, които ме обичаха, ще си отидат,
Градчето ще се буди хубаво и ново всяка пролет.
Но духът ми ще се носи винаги печален
Във същия потаен кът на моята градина.

Хуан Рамон Хименес

Втора зора

Как се притваря синьото ти цвете,
жена, широкият потир
на твоята неясна тайна, проста и безкрайна,
потира ти с присъщите му небеса;
как се закръгля със самото слънце
и се обагря с розовото на земята,
с луната и зората,
красивата ти външна форма
и твойто опако, това освободено тяло,
пред погледа на бързащото тяло,
очарователна измама, утринна жена,
ти, запечатана прекрасна урна!

Хуан-Рамон Хименес

Превод от испански: Стоян Бакърджиев

Върху зеленото небе
една звезда зелена.
Какво да стори тя, любов ,
освен да се изгуби ?

Дълбоко в хладните мъгли
удавените кули,
как могат да ни гледат те
с прозорчетата свои?

От връх зеленото небе
стоте звезди зелени
не виждат във снега стоте
високи бели кули.

И за да мога свойта скръб
да съживя отново,
ще трябва да я украся
със алени усмивки.

Федерико Гарсия Лорка

ХуЛитер Записан(а): Dec 24, 2003 Мнения: 226

Днес попаднах на думи на Поети за поезията, тези са подходящи за тук явно Wink

Хорхе Луис Борхес

В поезията ритъмът и излъчването на една дума могат да тежат повече от смисъла ... Поезията е хибридно изкуство - придържа се към абстрактна система от символи - езикът преследва музикални цели. Корените на езика са ирационални, те имат магичен характер. Поезията се стреми да запази тази древна магия. В нея няма установени закони, но тя действа колебливо и дръзко, сякаш се движи в мрак. Тя е загадъчен шахмат с дъска и фигури, които се променят като насън и над него ще се преклоня след като умра.

...

Федерико Гарсия Лорка

Веднъж ме попитаха какво е поезия, а аз си спомних за един мой приятел и казах :" Поезия ли ? Ето какво : събирането на две думи, които никога не си предполагал, че могат да се съберат, но тези две думи образуват нещо като тайнство; и колкото повече го повтаряш, толкова повече внушения ти вдъхват; така че припомняйки си оня мой проятел, поезия е например "уязвен елен" / част от стих от големия испански поет мистик Сан Хуан де ла Крус/.

За една поетеса, изпреварила века си

Валери Петров

Преди две-три години имах възможността да посетя далечно Мексико. Знаех твърде малко за мексиканската култура и при разговорите с литератори на тази страна - а понякога и с „обикновени“ хора - ми направи впечатление, че колкото пъти се отваряше дума за поезия, чувах да се повтаря едно име: „Сор Хуана, Сор Хуана“... За пръв път чувах за тази мексиканска поетеса от 17-и век и когато се запознах с творчеството и живота й, нейният образ ми се видя много интересен и си казах, че като се върна в родината, ще се опитам да преведа нещо от нея. Осъществих намерението си, наистина със закъснение, но и с радост, защото работата, макар трудна, се оказа много увлекателна.

Хуана Инес де Албахе и Рамирес де Сантияна, известна в испански-говорещия свят с монашеското си име Сестра Хуана Инес де ла Крус, се ражда от брака на баскски морски капитан и местна креолка през 1651 година в градчето Сан Мигел де Непантла, близко до града Мексико, тогава столица на „Нова Испания“. Хуана очевидно е била това, което сега наричаме „дете-чудо“: на три години вече чете и пише, на осем съчинява някакво религиозно похвално слово в стихове, на дванайсет овладява латинския език (като, на няколко пъти реже косата си със заричания да изучи еди-що-си, докато тя израсте отново) изчита цялата библиотека на своя дядо и умолява родителите си да я пратят да учи в столицата, предрешена като момче. Изобщо проявява необичайна за момичетата от онова време жажда за знания. И успява - 13-годишна, е приета в двора на Вицекраля, като придворна дама на съпругата му. Там така смайва със познанията си всички, че бива свикана нарочна комисия от 40 учени, която успява да установи дали необикновената й ранна образованост „се дължи на положен труд или на откровение свише“. При този изпит, по думите на Вицекраля, тя напомняла „кралски галеон, обкръжен от дребни лодчици“. Така провинциалното девойче се превръща едва ли не в център на столичния интелектуален живот и бива ухажвана отвсякъде, но пред перспективите за един брак на високо социално равнище, който осъждал жените от онова време на бляскав, но бездуховен живот, предпочита манастира. Едва навършила 18 години, тя в присъствието на Вицекраля, двора му и целия столичен елит постъпва в братството на манастира „Свети Херонимо“.

Нейното монашество обаче е от особен вид: килията тя превръща в средище на културен живот, в който се обсъждат проблеми на философията, литературата, реториката физиката, математиката, музиката. От нея поддържа жива писмовна връзка с европейския и латиноамериканския интелектуален свят. Тук тази необикновена жена се отдава на поезията и пише многобройни стихове, пиеси, религиозни мистерии, „рими по случай“ във всички форми на властващия по нейно време късен барок, но жанрът, който ще прослави монашеското й име, е... любовната лирика. Заради нея тя ще трябва да преодолява неодобрението и съпротивата на семейство и обществено обкръжение, които превръщат творческите й прояви в повод за клюки и обществен скандал. Заради тях тя търпи укорите на своя изповедник и наказанията, които той й налага, бори се със самата себе си. Но сякаш не й стига несъвместимостта на монашеския сан с интимните теми, които развива в своите сонети, романси, „глоси“, „редондильи“, тя, ерудирана и в теологията, влиза в спор с високи авторитети на католическата църква: критиките, които отправя към един португалски проповедник, известен от двете страни на океана, й струват едно публично писмо на Архиепископа на гр. Пуебла, който, скрит под името „Сестра Филотея“, я порицава строго за научните й и поетически занимания, влизащи в разрез с религиозните правила. Упоритата поетеса отвръща също публично с едно дълго писмо в проза, озаглавено „Отговор на Сестра Филотея де ла Крус“, от което литературната история по-късно ще узнае много за живота и душевните мъки на поетесата.

А животът и творчеството на сестра Хуана са истинско явление за времето си. Естествено, както казах, като форма и стил, тя е напълно в духа на барока, чийто главен представител и владетел на вкусовете е по това време испанският поет Луис де Гонгора (1561-1627) с неговия крайно изтънчен, измъчен, достъпен само за избрана публика стил. И все пак в стиховете на Сестра Хуана живият талант и искреността на чувствата си пробиват път през на места усложнения строеж на фразата, митологичните отпратки. Нещо повече - при внимателно вглеждане читателят се убеждава, че гонгористките маниеризми, на пръв поглед само явления на модата, всъщност позволяват на авторката - както е и при сонетите на Шекспир - да предава в най-тънките му оттенъци променливото и сложно любовно чувство. Тези качества правят тъй, че лириката на Сестра Хуана успява да премине през вековете и да стигне до нас, свежа и истинска, почти каквато е била за съвременниците на авторката й от 17-и век.

Навлязла в своята зрялост, поетесата е свидетелка на дълбока криза в обществения и духовен живот на испанското задморско владение - кървави социални сблъсъци разклащат колониалната власт, въстания на местното население, глад и епидемия обезлюдяват страната. Всичко това се отразява върху жаждата за творчество на поетесата. Тя разпродава 5-те хиляди тома на своята библиотека и научния си инструментариум, за да раздаде на нуждаещите се получените средства, отдава се на борбата с върлуващата чума и, заразила се от нея, умира в разцвета на силите си през 1695 г.

Такива са животът и творчеството на Хуана Инес де ла Крус. През 18-ия век те потъват временно в забрава, но следващите векове оценяват по достойнство тази рядко одарена, изпреварила века си жена (между другото далечна предшественица на поборничките за женските права), чийто образ израства и ни става дълбоко симпатичен, като си представим, че тя е живяла и храбро защитавала мислите и чувствата си във века на отказа от ренесансовия хуманизъм, на католическата реакция, ознаменувана от Трентския събор, на Инквизицията на „аутодафе“ - тата и лова на вещици. Странно, но именно през 18-ия век този на просвещението - името на мексиканската поетеса временно потъва в забрава, и все пак истинските духовни ценности не загиват и следващите времена дават на Сестра Хуана заслуженото й място в историята на световната литература: името й става популярно в Испания и латиноамериканския свят главно във връзка с любовната й лирика, чиято живост и искреност се опитах да предам на български и публикувам тук.

РЕДОНДИЛЯ
В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА НЕПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТТА
НА МЪЖЕТЕ, ОСЪЖДАЩИ ЖЕНИТЕ
ЗА НЕДОСТАТЪЦИ, ПРИЧИНЕНИ ОТ САМИТЕ ТЯХ

Мъже, нападащи жените,
а не допускащи дори,
че плод на вашите игри
е туй, в което ги вините,

как, сеейки сред обществото
безспир презрение към тях,
желаете да са без грях,
като ги тласкате към злото?

Обсаждали със всички сили
сърцата им, подир това
разпространявате мълва,
че бързо са се съгласили.

Напомня детската ви мисъл
за някой малък рисувач,
от страх ударил го на плач
пред звяра, който е изписал.

Като Таис да бъдат лесни
в обсаждането ви се ще,
а след успех държите те
Лукреции да бъдат честни.

На огледалото се въси
глупецът - мътно му било! -
когато чистото стъкло
сам той е замъглил с дъха си.

Една съдба несправедлива
невинните жени гнети
отблъснатият клевети;
допуснатият се надсмива.

Два пътя имат те и всеки
им носи грозен етикет:
ще са или „сърца от лед“,
или „победи твърде леки“,

и все не могат те отгатна
какви мъжът ги би желал -
ако едната е „без жал“,
то другата ще е „развратна“!~

А как душевната си жажда
любящата да утоли,
като от първото боли,
а второто след ден досажда?

Едничка хитрата кокетка
в сърцата ви открива вход -
желаем ви щастлив живот
със нейната любов по сметка!

А към останалите всички
небрежно махвайте с ръка
и, озлобили ги така,
пак искайте да са добрички!

И где е истинският корен
на грешките им - може би
в отстъпилата пред молби,
а не в молителя упорен?

Във вас причината се крие,
че те са туй, което са -
каквито са ви по вкуса,
такива имате ги вие.

Не ги молете със такава
настойчивост и, виж, тогаз
от техните молби към вас
ще е досадата ви права.

Но аз ще вложа във войната
със наглостта ви ум и плам,
защото ви помагат, знам,
плътта, светът и Сатаната!

РЕДОНДИЛЯ
В КОЯТО СЕ ОПИСВАТ НЕРАЗУМНИТЕ
ПОСЛЕДСТВИЯ НА ЛЮБОВТА

Любовна мъка ме терзае
и чувствам я, че ми тежи,
а на какво се тя дължи
горкото ми сърце не знае.

Тя ту ме стапя в мека нежност,
ту в хладна треска ме тресе
и почва като блян и все
завършва в черна безнадеждност.

И ето, горки сълзи лея
и този свят не ми е драг -
скръбта ме мъчи и все пак
не знам причината за нея.

Душата с него да се свърже
усеща подтик съкровен,
но щом усетя го до мен,
ръката си отдръпвам бърже,

че знам: щом блянът ми случайно
успява да добие плът,
във миг наместват се страхът
и неподозрението тайно,

така че даже да изпия
две глътки радост, начаса
разваля им, уви, вкуса
измислената дреболия,

и във доброто зло намирам,
и смея се със трепет скрит,
и от любов си давам вид,
че мразя го или презирам,

и глупости дребнави, празни
тъй мъчат моите гърди,
че безметежната преди
от всяка думичка се дразни.

Открила повод за обида,
поглеждам с хладен взор едвам
тогова, за когото, знам,
на смърт готова съм да ида.

И тъй - ту яростна, ту трезва -
живея в мъка ден след ден -
щом той далеч е, тя е в мен,
а щом до мене е, изчезва.

И с него логиката здрава
престава вече да важи,
щом тежкото не ми тежи,
а лекото ми натежава.

И тъй върху основи луди
смутените ми сетива
изграждат в моята глава
една постройка от заблуди,

която после рухва цяла
щом правдата се появи,
за да открия на какви
фантазии се е крепяла.

А болката ми тъй голяма
понявга бива, че гневът
във мен крещи: - Не, този път
у мен за него прошка няма! -

а корените й когато
потърся, се оказват те
досущ прищевки на дете,
откъм фантазии богато.

и страдам и осъждам строго
тоз безразсъден разум свой,
задето ме е мъчил той
за толкоз малко толкоз много.

Ала все още оскърбена,
душата ми за мъст ламти,
след туй разкайва се почти,
но пламва пак след два-три дена,

и жаждата си утолила
със поучителен урок,
той вижда ми се твърде строг
и ставам прекалено мила,

и горделивата ми устна,
с усмивчица, му дава знак,
че ако би опитал пак
до себе си ще го допусна.

И на мечтите се отдавам,
макар да зная, че са грях,
и едновременно за тях
осъждам се и оправдавам

И нито думата му нежна
поражда сигурност във мен,
ни присмехът му откровен
в тъма ме хвърля безнадеждна,

и все уж искам да разсея
обгърналата ме мъгла
и търся правдата, ала
избягвам срещата със нея.

Но нека чулият да стене
душата ми в подобен ад
не става неин адвокат,
във делото му срещу мене,

защото скъпото му име
от скръб охуля ли все пак,
за мен ще стане кръвен враг
тоз който с дума подкрепи ме,

и ако аз съм права даже,
ще го принудя с не една
юриспрудентска хитрина
от битката да се откаже,

и ще останат - знам - тогава
в очите на съда суров
виновна - жарката любов,
невинна - хладната забрава...

Но в мен любовната възбуда
гаси на разума лъча -
Налага се да замълча,
за да не кажат, че съм луда,

като ме чуят как се боря
с противоречия безброй...
Но който бил е влюбен, той
разбрал е за какво говоря.

Превел Валери Петров

източник:http://slovo.bg/plamak/index.php?ar=673

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Жива поезия!
Ама - и какъв превод!!!
Хиляди благодарности и поздрави, Марта!

Борхес е безспорен класик. Няма друг писател с такава дълбочина на сюжетите, с подобен искрящ лаконичен стил и с неуловимо трептене на думите, което не подлежи на анализ, но озарява текста и е категоричен знак за гениалност.

Умберто Еко

МОЛИТВАТА
Аз я повтарям и повтарям, хиляди пъти, Господи, на двата езика, родни за мен, ще прочета "Отче наш", и отново ще я изрека, но отново не я разбирам докрай.
В това първо утро на юли 1969 година аз ще ти кажа най-накрая друга молитва, своя, а не тази, която получаваме в наследство. Ще ми е необходима свръхоткровеност, странна, необичайна за хората. Но няма да моля все пак, да не се затворят очите ми. Нелепо е, те ще се затворят даже на тези, които виждат, на милиони хора - нещастни, неумни и зли. Нали потокът на времето е верига от следствия на причини и случайности, - и да моля някого за пощада - това значи да моля да измъкнат звено от желязната верига на съдбата. Абсурдно е. Няма ли го звеното - веригата се разпада. Никой няма право да моли за това. Аз не ще повярвам, че греховете могат да бъдат простени. Прощава някой друг, но аз знам, че да се спася - мога само аз. Да бъда избавен от леност и нерешителност? Но аз се успокоявам с надеждата, че сам ще се избавя от тях, ако трябва. Аз ще мога да проявя смелостта, от която няма и помен, аз ще мога да проявя търпението, което го няма в мен, дори мога да се заставя да изуча нещо, за което знам малко или само се досещам. Още би ми се искало, да си спомнят за мен като за приятел по-често, отколкото като за поет, а някой друг, повтаряйки ритъма на Дънбар* и Фрост**, човекът, който гледа в полунощ кръвотечащото дърво, Кръста, да си спомни, че за първи път го е чул от мен. Останалото не ме вълнува, аз вярвам че забвението няма да се забави. Ние дори не знаем на какво се крепи нашата Вселена - може би на нашите добри мисли и на справедливите ни постъпки? Никога няма да узнаем.
Аз искам да умра целият, аз искам да умра заедно с него - със своето тяло.

*Пол Лорънс Дънбар е бил първият афро-американец, който спечелва национална известност като поет. Роден през 1872 в Дейтън, Охайо, бил син на бивши роби и съученик на известния по-късно авиатор Орвил Райт. Макар че живее само 33 години, Дънбар успява да напише много разкази, романи, либрето, игри, песни и есета, както и поезия, заради която става известен. Той е харесван и от белите, и от черните свои съврменници и неговите творби и днес са известни на деца и ученици. Неговият стил съчетава стандартния английски от класическата поезия и емоционалния диалект на негърската общност в Америка.

**Робърт Фрост е роден на 26 март 1874 г. в Сан Франциско. През 1912 г. се изселва в Англия, за да се отдаде напълно на литературна дейност. През 1924 г. получава първата си награда "Пулицър" (общо те са четири). Получава безпрецедентен брой литературни награди, академични и обществени почести. Поетиката му съчетава пасторална и философска сдържаност, често с ироничен коментар. Признат е за пионер във взаимодействието на ритъма и метриката и в поетичното използване на речника и интонацията на ежедневния език. Умира на 29 януари 1963 г. в Бостън.

ЛЕГЕНДА
След смъртта си Авел видял Каин. Вървели двамата през пустинята, високи, виждали се отдалеч. Седнали на земята, запалили огън и си стоплили храна. Мълчали като всеки, уморен след дълъг, труден ден.

На небето се запалила една, още от никого неназована звезда. Каин казал на брат си:
- Прости ми.
- Аз вече не помня. Ние пак сме заедно. Кой кого уби, братко?
- Ето сега ти ми прости, Авел. Да забравиш - това означава да простиш. И аз ще се постарая да не помня.
- Да, братко мой. Само докато помниш, си виновен.

/в материала не е посочен преводач на текстовете - http://margaritta.dir.bg/2006/mai/08borhes.htm/

Борхес - слепият пътешественик

Татяна Вълчанова

Един от най-известните писатели в света прекарва по-голямата част от живота си в мрак и получава световно признание едва на 60 години. Наричат Борхес английски писател, пишещ на испански. Той е с два родни езика - английски и испански. Баба му по бащина линия е англичанка. Тя поддържа английския дух в дома му. Малкият Хорхе Луис проговаря първо на английски. Едва 9-годишен, той превежда на испански приказката на Оскар Уайлд "Щастливият принц". На 15 години заминава с родителите си за Швейцария и научава френски и немски. Пише на английски, френски, но неговият език като писател е испанският.
От крехка възраст Борхес е насърчаван от семейството си да пише. На 6 г. написва първия си разказ. Всички са очаквали от него да стане писател, за да осъществи мечтата на баща си. Борхес-старши е адвокат и преподавател по психология, с аспирации към литературата. Въпреки че прави няколко опита на писателското поприще, не успява да постигне нищо, тъй като страда от наследствено заболяване (миопатия) и ослепява. Години по-късно същата участ сполетява и сина.
През 1919 година със семейството си заминава за Испания и там попада в кръговете на местните писатели ултраисти. През 1921 г. се завръща в Аржентина. Следва десетилетие на "бурна дейност, безразсъдна и безцелна". Борхес взема участие в основаването на различни литературни и философски издания, издава поезия и проза. Творбите му обаче не се радват на голям успех. От неговата "История на вечността" са продадени едва 37 екземпляра.

Борхес мисли да обиколи домовете на тези, които са си купили книгата му, за да им се извини и благодари.

По това време Борхес става и съавтор на монография за качествата на киселото мляко в която, разбира се, се споменава и за българския лактобацил. Срещу 16 песос на страница заедно с приятеля си Биой Касарпо се наемат да напишат научно звучащ текст за млякото. Работата им отнема точно шест дни.
След вълнуващото десетилетие следват девет "изцяло нещастни години" (1937-1946 г.). Баща му напълно ослепява и умира през 1939 г. Зрението на Борхес-син прогресивно се влошава. Писателят се нуждае от стабилен и постоянен източник на доходи и затова започва през 1937 г. работа във филиал на Общинската библиотека в Буенос Айрес. Мизерна работа за мизерни пари. Но той не унива и не си прахосва времето си в самосъжаление. Обикновено свършва досадната си работата за час, след което отива в сутерена, чете, превежда, пише. В мазето на общинската библиотека Борхес посява семената на постмодернизма. Издава "Градината с разклоняващите се пътеки", "Вавилонската библиотека".
Борхес пише и политически статии. Заради публично изказаното си неодобрение към политиката на Перон през 1946 г. той е "повишен" от библиотекар в търговски инспектор по домашните птици и зайците. Борхес подава оставка и става лектор по американска и английска литература. Почти сляп кръстосва Аржентина и Уругвай. Плащат му добре, придобива все по-голяма известност, превръща се в обществена фигура. През 1950 г. става президент на Обществото на аржентинските писатели. Властта обаче го държи под око, почти на всяка негова лекция присъства таен полицейски агент. След края на перонисткия режим през 1955 г. Борхес става преподавател по английска литература в университета в Буенос Айрес. Назначават го и за директор на Националната библиотека. Той вече е напълно сляп.

Това е блестяща Божия ирония - аз съм сред 800 000 книги и мрак

споделя по този повод Борхес. Неизменно до него е майка му. "Тя винаги ми е била приятел във всичко... разбиращ и снизходителен. Именно тя спокойно и успешно помогна на кариерата ми." Майка му му помага както в рутинните всекидневни дейности, така и в неговата работа. Става му лична секретарка, пътува с него, чете му, пише под негова диктовка. Борхес никога не научава Брайловата азбука. С помощта на студенти си превежда английски класици на испански. Продължава да пише поезия и проза. Занимава се със англосаксонски и старонорвежки. Сериозно се отнася и към задълженията си в библиотеката, която превръща в престижен културен център.
Близо 60-годишен, той най-сетне получава признание. "Славата, както и слепотата дойде при мене постепенно. Никога не съм я чакал, никога не съм я търсил." През 1955 г. му е присъдена академична титла, а през 1961 г. творчеството му получава световно признание - заедно със Самюъл Бекет е удостоен с международната издателска награда "Форментор", чиято парична стойност е 10 000 долара. След което се излива поток от награди и звания от Франция, Испания, Англия, Колумбия. Сред тях обаче липсва Нобелова награда. Борхес няколко пъти е номиниран. През 1983 г. е почти сигурно, че той ще е призьорът, но отново пренебрегнат, което хвърля в смут литературните кръгове. Според Борхес членовете на комитета толкова често са смятали да му присъдят Нобеловото отличие, че вярват, че вече са го направили.

На 68 години сключва за първи път брак, а на 87 - за втори.

До края на живота си Борхес преподава и обикаля света, придружаван от майка си, а след смъртта й (тя умира на 99 г.) от Мария Кодама - аржентинка от японски произход, негова бивша студентка. Тя му става секретарка, десет години по-късно се оженват. Мария е на 41 г., Борхес на 86 и за него това е втори брак. Според биографите му двамата нямат сексуалните отношения. В действителност Борхес не се слави като любовник. Той има беден сексуален живот. Жените в живота му са му предимно приятели, съавтори, колеги, но не любовници. Заради малобройните му любовни връзки и почти непрекъснато съжителство с майка му, въпреки двата му брака, мнозина подлагат на съмнение сексуалната му ориентация. На младини изживява вълнуваща любовна афера с Елза Естете. След кратък романс неочаквано тя се омъжва за друг. 40 години по-късно Борхес и овдовялата Елза отново се срещат, искрата на любовта им все още не е угаснала. На 68 години писателят се оженва за своята младежка любов. Бракът им обаче се оказва несполучлив и продължава едва три години. Двамата търсят различни неща. Остарялата Елза се нуждае от спокоен семеен живот. Борхес е изпълнен с ентусиазма на откривателството, той води динамичен живот, с много пътуване, работа, социални контакти. След развода писателят се връща отново при 97-годишната си майка.

източник : в-к Новинар

Тук има още един много интересен материал за писателя.

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=915&sectionid=5&id=00003

ХуЛитер Записан(а): Aug 14, 2007 Мнения: 31

IN MEMORIAM

Федерико Гарсия Лорка

Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев

Мила тополо,
мила тополо,
ти си цяла
от злато.
Вчера трептеше зелена,
лудо зелена
като на приказни птици
перата.
Днес повалена
лежиш под небето горещо,
както аз под небето
на мисълта си червена.
Благоуханието омайно
и нежно на ствола
пак ще спохожда сърцето
смирено.
Груба прамайко
на лъките зелени!
Ето ни двама
с теб позлатени!

ХуЛитер Записан(а): Sep 06, 2007 Мнения: 69

Препоръчвам ви книгата "Дълбока песен" от Лорка, в превод на Катя Диманова.

УГРИЗЕНИЕТО

Извършил съм най-лошия от греховете,
които някой може да извърши. В своя
живот не бях щастлив. И нека, недостоен,
да ме погубят на безпаметството ледовете.
Родителите ми са ме създали за играта
рискована и тъй прекрасна на живота,
за въздуха, земята, огъня, водата.
Измамих ги. Не бях щастлив. И с неохота
признавам, младата им воля не изпълних.
Прилегна моят ум на удивителните битки
с изкуството, нищожности то сплита.
Предадоха ми храброст. В мене не покълна.
Не ме напуска. Винаги до мен, ужасно,
стои видението, че съм бил нещастен.

ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

В реката да се взреш, от време и вода.
и да си спомниш, че е времето река,
да знаеш,че и ние се изгубваме като река
че отминават нашите лица като вода.

Да сещаш, че будуването е друг сън,
присънващ си, че не сън, и че смъртта,
която тленното ни тяло плаши, е смъртта
от всяка нощ, която се нарича сън.

В деня или годината да виждаш символ
на дните на човека, на годините.
Горчивината да превръщаш на годините
в звучаща музика, роптание и символ.

В смъртта съня да виждаш, в залеза –
печално злато, че такава е поезията,
ведно и нища, и безсмъртна е Поезията
като зората се възвръща или залеза.

Понякога във вечерите нечие лице
към нас се вглежда от глъбта на огледалото;
изкуството ще трябва да е като огледало,
което да открива собственото ни лице.

Разказват, Одисей, преситен с чудеса,
заплакал от любов, щом различил Итака,
зелена, делнична. Изкуството Итака
е от зелена вечност, не от чудеса.

И също е като реката безконечна,
протича и остава, огледало е на същия
непостоянен Хераклит, единосъщия
извечно друг, като реката безконечна.

СЪНЯТ

АКО сънят ни (както се говори) бил е
покой, почивка на разсъдъка бездейна,
защо усещаш, ако те събудят ненадейно,
че от безценно щастие са те лишили?
Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано?
Денят ограбва ни един дар непонятен,
тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен
посред безсъницата, позлатяван странно
със сънища, които може да са уродливи
отсенки от съкровищницата на мрака,
от свят безвременен да са, безимен сякаш
и който в своите огледала денят разкривя.
Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато
преминеш на съня неясен зад стената?

EVERNESS

ЕДНО не съществува на света. Забрава.
Бог шлаката опазва заедно с метала
и в паметта си на пророк държи изцяло
луните прежни и които ще изгряват.

Битува всичко. Хилядите силуети,
които между здрача сутрешен и нощен
в огледалата ти оставяше лицето
и занапред които ще оставя още.

И всичко част е от кристала неизменно
на тази памет, многоликата вселена;
край нямата коридорите й непрогледни,

Затварят се вратите им над твойто рамо,
и на отвъдната страна на залезите само
сиянията, първообразите ще съгледаш.

ЗА КОЕТО НИЩО НЕ СЕ ЗНАЕ

ЛУНАТА няма как да знае, че е несмутима
и светла, тя дори не знае, че луна е;
а пясъкът, че пясък . Не ще узнае
вещ никоя, че форма странна има.
Остават роговите фигурки тъй чужди
на шахмата абстрактен, колкото ръката,
която ги насочва. Може би съдбата
ни с кратки слуки и тегла без нужда
е инструмент на Другиго. Това не знаем;
да го наричаме Бог, не помага много.
Напразни са страхът и смътната тревога,
молитвите начевани, с които се терзаем.
Кой лък ще е отправил някога стрелата,
която съм? Коя – целта сред висината?

НЕ СИ ОСТАНАЛИТЕ

Не ще спаси те онова, което други
написаха, които твоят уплах умолява;
не си останалите и сега се разпознаваш –
сърцевина на лабиринта, който е заслуга
на твойте бавни стъпки. Нито те спасява
агонията на Исус или Сократ, ни
Сидхарта непорочният, приел смъртта си
в една градина, докато денят изтлява.
Прах е написаната дума вече
от твоята ръка и словото, родило
се от устата твоя. В Хадес няма милост
и е нощта на Бога безконечна.
Ти, изграден от времето си, безпределно
Е времето. А ти си всеки миг отделен.

Хорхе Луис Борхас
превод Рада Панчовска

ХуЛитер Записан(а): Dec 24, 2003 Мнения: 226

Хорхе Луис Борхес

Застрашеният

Любовта е. Ще трябва да се крия или да бягам. Растат стените на затвора й като в страшен сън. Красивата маска се е сменила, но както винаги е само една. С какво ще ми помогнат моите талисмани: заниманието с литература, смътните знания, изучаването на думите, с които си е служил суровият Север, за да възпява своите морета и своите мечове, ведрото приятелство, хранилищата на библиотеката, обикновените неща, привичките, младата обич на майка ми, ратната сянка на моите мъртъвци, безначалната нощ, сладостта на съня?
Да бъда с тебе или да не бъда с теб е мярката на моето време.
Вече се чупи делвата над извора, вече се надига човекът при крясъка на птицата, вече са помръкнали онези, които гледат през прозорците, ала тъмнината не донесе покой.

Знам, любовта е: тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея и занапред.
Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии.
Има една улица, по която не смея да мина. Вече ме обкръжават войските, ордите.
(Тази стая не съществува; тя не я е видяла.)
Името на една жена ме издава.
Боли ме една жена в цялото тяло.

Толкова съм ви благодарна на всички вас,защото тук,далече от България, освен близки и приятели, страшно много ми липсват и моите книги!...С вашия форум ми "върнахте" част от моите любими автори !...Благодарности най-вече и за теб,мила Марта!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите