Ваня Петкова

Ваня Петкова

Сириус

Аз сьм Сириус
от сьзвездието Кентавьр.
Блестя сьс най загадьчната светлина
вьрху устните на безсьрдечен мавьр
и вьв тайните луни на любовта.

Аз сьм Сириус!
самотна и далечна,
всичко в мене е обратно на света.
Мойта болока е,
че сьм осьдена да бьда вечна,
мойта радост е-
- да тьрся красота!

Аз сьм Сириус!
Планините ми са гроздове червени
вьв рубините на вино златопенно,
корените пьк корони са при мене
и годината започва не сьс пролет,
а сьс зима черна!
Истината ИСТИНА е само,
щом изльжеш сльнцето изгасва.

Няма думи вьрху мене, няма-
има само погледи мьгливи или ясни.
Аз сьм всичко в любовта, което
ЛУДОСТ И БЕЗУМИЕ наричат,
аз сьм сто сьрца в сьрцето,
ала никой не посмя да ме обича!
Който се допря до мен, на пепел стана,
който ме погледна-ослепя,
който пожела да бьдем двама,
два пьти от мьлния умря!

Аз сьм Сириус!
Самотна и далечна,
тьй обратна на света суров,
че сменила бих стократно свойта вечност
за най-простата в света любов.

Аз сьм Сириус!
---------------

Има ли в сайта фенове на Ваня Петкова?
Ако има - пуснете нейни стихове, или поне кажете къде да ги потърся.

Пли-и-и-и-з!

Трапезата

И хлябът е на масата
и виното,
и чашата, препълнена догоре.
И столът чака прав
на изморените крака,
прозорецът докрая е отворен!

Вратата незаключена не спи,
леглото е оправено,
чаршафи бели
със миризма на орех и пелин.
И ризата оплана и изгладена
лежи върху бамбуковия скрин.

И твоите сандали върху пода,
и лампата изгаря сам-сама в нощта,
и рие вън с копита неспокойни
червения жребец на любовта!

И всичко те очаква,
всичко има, като преди.
Тестото втаса вече.
Тестото втаса вече.
А още е далече тягостната зима,
в коато с огъня ще бъбря вечер.
Ах, само теб те няма.
Само теб!
Щом твойте стъпки не кънтят по двора,
тестото неомесено превтаса.

Не искам ни с човек,
ни с огън да говоря,
щом твоите очи
над моята вечеря не проблясват!
Ах, само теб те няма!
само тебе.
И все едно,че нищо няма!
Ни хляб, ни вино са потребни
за пиршество,
в което трябват двама!

Рождението на красотата

В онази първобитна нощ
човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.
Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал бавно покрай бисерните
хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици.Падали звездите и
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил длан върху
косите си.
И тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа й замаян.
На слебърния мъх под сталактиттите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си,
лежала тихо Първата жена.
Течали ласкавите струи на косите й,
очите й стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му регнала в мъха.
И бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.
На сутринта, когато се пробудил-
до него във гнездото - празнота,
той скочил лудо, хвърлил се безумен,
но вън денят тежал от яснота.
... И той утихнал.Векове пораснал
след тази първобитна нощ,
до розивия камък се изправил
и с нокти издълбал вав Вечността
най-хубавия спомен за живота си.
Идна жена нощувала случайно
във неговата пещера.

Благодаря ти, Плъки, че пусна тази тема! С удоволствие ще добавя към нея някои избрани стиха на една от най-любимите си скандални български поетеси. Ваня Петкова е позната за истинските ценители на поезията, но наистина не е от масово консумираните творци. Във всеки случай от всичко, което знам за нея, аз се прекланям и пред таланта й, и пред личността й.
А ето и един стих на младата Ваня Петкова, който преди години много е скандализирал лицемерната пуританска общественост Wink

П Р О К Л Я Т И Е

Да отидеш със жена в полето
в онзи миг, когато тъмнината
с дъждопад от лепкави къпини пада
и звездите със оси червени звънват
във набъбналия от целувки въздух.
Да отидеш със жена в полето
и да я оставиш непокътната!
А пък тялото ти
като топъл хляб да вдига пара
и под ризата ти сто щурчета да изгарят,
и след всичко неначупен да останеш!

Грях си сторил!
Грях голям си сторил.

А тревата тичаше в краката ти
и те теглеше надолу, все надолу,
и увисваше на силните ти лакти
тази нощ като жена безволна.

И се мяташе раката в двата бряга
хваната и все неуловима.
Ти от себе си безмислено избяга.
Ти не пожела тогава да ме имаш.

Да отидеш със жена във полето
и жена непроменена да я върнеш,
както е била преди да тръгне.
Ах, дано във камък се превърнеш!
В миг такъв, когато тъмнината
с дъждопад от лепкави капини пада
и звездите със оси червени звънват
и любов не е любов с пощада!

---------------

Г Р Е Ш Н И Ц А

Ето - аз съм грешница.

Казвам това, което мисля,
целувам устни, които искам,
и очи с цвят на езеро,
и очи с цвят на лешници
аз до дъно разплисквам.

Ето, аз съм грешница.

Има закони измислени,
които трябва да ме унищожат.
В хиляди листове изписани
мойте присъди тежат.

Алчни ръце се протягат
към душата ми с грешни пръсти.
Безпътни нозе се надбягват
да ме разпънат на кръста.
Хиляда слънца фалшиви
изгарят, за да ме ослепят.
Заливат ме потоци диви
с лава, за да ме претопят.

Но аз си оставам грешница
и след всички враждебни викове
и след всяка грешка
пиша стихове.

ето и още нещо от Ваня Петкова:

Траектория

Животът ми се движи
като атом,
по-хаотична приказка не знам.
Духът ми е монах от Атон:
роден е сам и си отива сам.
На ничие съчувствие не вярвам,
приятелството е змия двуглава,
докосвам огъня, макар че
се опарвам
и аз горя, а огънят изтлява.
Не си седях на мястото - това е,
тъй както камъкът тежи на свойто дъно:
гранит непробиваем, не глава е
главата ми от лудостта
безсънна.
Жените не обичам - те отнеха
това, което най-много обичах.
От женски род е думата Утеха
и аз на нея постепенно заприличах.
Не на живот, на смърт се бих
през цялото си земно време,
но най-несполучливо в себе си убих
на вярата сусамовото семе.
Така е.
Този път кодиран е
преди да се родя,
кодиран е приятелят, врагът,
водата, въздуха, града.
Така е.
Кото атом:
напред-назад, нагоре и надолу,
ще стигна някак другото
начало.
защо съм седнала на смартни
да се моля,
като безсмъртна щом сред тях
съм преживала.

Кръг

Ти настъпи слънчевите лъчи,
за да надникнеш оттътък
пожара.
Сега вд тъмното поне мълчи!
Сега поне с никой не се карай!
Ти видя забраненото вечно
познание,
ти позна битието, смъртта,
ти позна и дългото сляпо
страдание,
ти позна любовта.
Ти премина оттатък
като Нищо и Нуля,
не остави след себе си даже следи,
а на прага се чуди Съдбата, събула
свойте чехли преди да роди.

Ваня Петкова

Любовна нощ

Огнището на пясъка изстиваше
и ние легнахме в седефените въглени.
Крайбрежното градче потъна с острова.
Черупката на хоризонта светъл
изпи морето, котвите и хората
и стана тъмно. Тъмно във очите ни,
във пръстите, във устните ни тъмно
и в някакъв бушуващ, странен ритъм
телата ни се разпиляха с мълнии.
И всичко стихна.
В очите ми отново се събраха
червените крила на всички къщи.
И златната подкова покрай залива,
и кротките дървета се завръщаха
като възкръснали удавници.
А ние бяхме целите загърнати
във меката мъгла на пяната.
Тогава ти поиска да измия
очите си в морето и да тръгнем,
но аз не исках да оставя нищо
от тебе в тази нощ покълнало.
Аз исках да те нося в мойте устни,
във колената, в пръстите, в очите си
със онзи ритъм, в който се целувахме,
и с хаоса, сред който се обичахме.
И аз си тръгнах.
Островът се спусна
и легна ласкаво в краката ми,
и бях отново цялата загърната
във меката мъгла на пяната.
_________________________________

Това ме размазва...
Намерих го в "Антология на българската любовна лирика".
И още какви неща намерих там..., не само от Ваня Петкова. Това ще е друга тема.
Smile

Между другото,
Idea

, в ХуЛите има достатъчно любовна лирика за подобно нещо Idea

. "ХУЛИТЕ - ПОЕЗИЯ И ЛЮБОВ"... Може и със снимков материал Very Happy

Блек Кет & Къмпани - как ви се струва идейката?

Ваня Петкова

Обичам те

Обичам те
със пръстите ти тръпни!
Обичам те
със устните, с косата!
Обичам те
в трапчинките кафяви!
Обичам те
сред облака, върху земята!
Обичам те
във чашката на мака,
във капка мед, във капчица отрова!
Обичам те
със дишането, с мрака,
обичам те
под старата луна, с луната нова!
Обичам те
в дъжда, във храсталака,
с пчелите оплодяващи полето!
Обичам те
засмян, намръщен, плакал!
Обичам те
до края на сърцето!
Обичам те,
макар и чужд, без мене!
Обичам те
безсънна и в съня!
Тъй много те обичам, тъй безмерно,
дори да имаш и след мен жена!
Но пак оставам необичана и чужда
и неоткрит е островът ми див
и ветровете само имат нужда
да пренощуват върху моя бряг красив!
И само чайките с вълните ме целуват,
а аз, свидетелка на чуждата любов,
самотна, с рибите добри лудувам,
очакваща спасителния лов.
Очакваща най-после златна мрежа
и робството, което ми прилича,
тъй сладко и горчиво неизбежно
мен някой някъде да ме обича!
Но страх ви е моряци и рибари,
пирати, даже вас обзема страх,
че моят остров вулканично пари
и който стъпи върху него, става прах!

Затуй самотна да обичам трябва,
Обичам те,
обичам те така!
Обичам те
със виното и хляба,
подаден ти от детската ръка!
________________________________

От стихосбирката "Гръм"
1984 година, изд."Български писател"

Изповед на Клавдий

Аз, Клавдий, глупака,
облечен в рокля,
заеквам пред вас:
има още от сълзи мокра
обич и плач със глас.
Има още страдание, ревност
и жива душа,
и от чакане в тъмното нервност,
и в жарава любовна - желязна маша.
Има още жени под прозорците верни,
има още светици по двора.
с ореоли от кал и от клюките черни,
дето светят с очи без умора.
Има още жени като древните жрици,
има още за жертва готовност,
за мъже като слабите в клас ученици,
непознали на чувствата чистата стойност.

Аз, Клавдий, глупака,
облечен в рокля,
заеквам пред вас:
да спечелиш не трябва ръка само ловка,
а камбана съдбовна в някакъв час!
Не хартии, закони и словесните догми
свързват двама, в които расте
като кактус съюзът на брачната норма -
нито даже общо дете!

Аз, Клавдий, глупака,
ви казвам сега:
Този свят със каручката стара
до днес все си трака
и прелива от вселенска тъга.
Този свят може даже да свърши,
но ако има поне една детска душа,
дето нощем по дворове ходи
и сълзи на охлюви бърше,
и повежда звездите на златна паша -
няма тази планета на пепел да стане,
няма черни вихрушки да вият,
няма бълбукащи с лава вулкани

с огън небето да мият.
Няма всички цветя да изчезнат,
с пойни птици, с насекоми леки,
няма всички във ада да влезнат,
а ще има поне две пътеки!
Аз, Клавдий, глупака,
ви казвам,
в рокля облечен,
с две плитки и сини очи,
преминал преизподните на човечеството,
глупакът заекващ,
който не можа да мълчи.

***
Слънчогледи

Армия руси жени,
със подстригани късо коси
и протегнати длани,
а над тях на конец
тънко слънце виси
и да тупне сред тях
чисто голо
се кани.
Армия руси жени,
с кръгли, смугли лица го следят
и гърдата на всяка звъни
с камбанка и топче узрялo,
ако им падне, дори насред път,
ще го изпият в себе си цялото.
Армия руси жени и слънце,
горкото,
го заричат, обичат, като цигански веди. -
То - велико, неземно, самотно,
те - просто хукнали слънчогледи.
То - звезда - в своя Космос недостижимо
и безсмъртно, и просто,
сред огън дълбок,
те - жени руси, просто без име,
сътворени с шега
във минута на отдих на Бог.
Протягат ръце да го стигнат
и въртят слънчогледови, дълги очи,
ала някой нишката бавно издигна
и самотното слънце горе качи.

***

Изповед пред слънцето

Ако ми кажеш, че последен път
облизваш с огнени езици
увехналото мое тяло
и че последен път съм жрица
по твоя път,
нагрят до бяло.
Ако ми кажеш, че света
в костилката е на кайсия,
която трябва да изям
и после с камък да разбия.
Ако ми кажеш - сутринта
ще дойда без едно сърце,
олекнало без пулс и без ръце,
върху брега, между сметта,
и туй е моето сърце.
Ако ми кажеш, че това
са думите последни със детето ми
и утре моята глава
ще се търкаля някъде между планетите.
Ако ми кажеш, че очите ми
последната картина на земята
поемат за последен път -
пак няма на колене да се мятам
да отклониш от пътя ми добрата смърт!
Но ако кажеш, че ще тръгна,
преди да сме си опростили
взаимно всички прегрешения,
със онзи, с който сме изпили
като морето моите стихотворения
и къпахме детето наше
в едно корито като пате
и чупихме и пихме чаши.
напълнени с патила, и патихме.
И все се връщахме разкаяни,
и все завинаги поемахме,
уж разделени окончателно,
но пътищата ни се сливаха пак смаяни
и ни привързваха внимателно,
завинаги от себе си отчаяни.
И не детето тайничко ни свързваше,
не, не детето ни привърза,
а някаква ръка небесна плъзваше
една лъчиста струна бърза
и ний звучахме като лира,
която вечно се настройва,
и вечно НЯКОЙ с НЕЩО спира,
но бяхме - въпреки - пак лира.
Та исках да ти кажа, слънце мое,
ако ми кажеш, че така
ще си отида без да мога
"прости" да чуя и "прощавам",
ще бъдеш ти наказано от бога
и без на някого да отмъщавам.
ще вдигнат ангели тревога
и ще настъпи страшен мрак,
и страшен съд света ще съди,
а моята душа ще бъде
разпъната до тебе чак.

***

Изповед пред нощта

Когато нощем хрупкам с таралежите
узрели круши върху шумата изгнила
и през прозореца те виждам как прилежно
ухажваш не жена си, а сестрата мила.
Когато върху покрива ти бродя
и керемидите хрустят в закана,
и чувам извора на демонската злоба
от думи-копия в кървящата ми рана.
Когато нощем все по клоните вися
като маймунка пред стъклото тайно
и чувам със ушите си гласа
да ме осъжда на безумие безкрайно.
На смърт от никой ненаказана,
на анатема, кал и самота
и аз, оплюта, стъпкана, белязана,
оставам някъде отвъд света.
Аз плача за гнездото старо,
където беше мрачно, но удобно
и колкото да ме измъчват и се карат,
то беше моята Голгота, мойто място лобно.
Със птиченцето с човчицата жълта,
със перушинките, калта и клечките,
където, който временно нахълта,
след туй изяждат го от приказката мечките.
Където, както и да бях, БЯХ ВЪТРЕ
и другия се връщаше след ВСИЧКО,
а не висях по клони и греди, от злоба мъртви,
и демони поне тогава не обичах.
Обичах ангели, сгрешили и изгонени
навярно временно от рая,
и аз отвътре гледах есенните клони
и крушите, с които си играят
онези таралежи, нощни, гладни
и охлювите доверчиво-бавни,
и котетата от тавана жадни
и жабите с подскоци равни.
Отвътре гледах, не отвън ТОВА
и чашата горчива беше сладка,
защото бях единствената господарка
дори на страшната отрова!

О, Господи, върни ми тази чаша
дори отровата да бъде нова!

***
Изповед пред морето

Като открита съвест
и плачът разкаян на злодея,
като съблечена до костите душа
съм аз пред теб, море!
За обич повече не мога нота да изпея -
аз можех само обич да руша.
Пред теб на колене съм днес,море,
и в бурята се чувствам най - добре!
проклинай ме, че някога обичах
единствен мъж и вярна бях,
като костилката на прасковата дивна,
от диска осквернен на стъпкания бряг,
ти шията ми стягай със зелена гривна!
Не заслужавам милост, ни пощада -
аз измених предателски на моя бог.
И мойто наказание е моята награда:
да уча буквите отново аз не мога
след този свят урок.

***

Блудница

ВСИЧКИ ПЪТИЩА КЪМ ТЕБЕ ВОДЯТ.
Ти навярно си го знаел,
щом приемал си спокойно
мойте блудства, мойте речи
и коварствата безбройни
и сърдечните ми сечи.
Ти навярно си го знаел!
Че крилата две на птица -
аз и ти сме в този свят
и ще бъда мъченица,
след живот на плач богат.
Ти навярно си го знаел,
че в древността сме били
кръвно свързани със тебе
и във бъдещето сили
за плода ни са потребни.
Ти навярнo си го знаел!
Че ме пуснал Бог случайно
на земята като чудо,
че съм неразбрана тайна,
а за хората съм луда.
Ти навярно си го знаел!
Ти си знаел всичко! ВСИЧКО!
И молитвата победна
аз пред тебе на колене
днеска сричам, сричам...

Блудна твоя дъщеря, жена последна -
във греха най-силно те обичам!

***

Усещане за смърт

Ти влизаш като зимен ден
през счупено стъкло на стар прозорец
и разполагаш безпощадно с мен,
преди на някакъв език да проговориш.
Разкъсваш старото перде на две,
от масата трохите разпиляваш
и с човка на врабец кълвеш
до костите, и нищо не оставяш.
Отнасяш миризмата на мъжа,
за който се държах като удавник,
и за утеха ни една лъжа
не ми оставяш като празен празник.
Измиташ дрехите, захвърлени на пода,
които всъщност никой не облича.
Написваш "изход" на табелката на "Вход"-а
и на метач в нощен парк приличаш.
Подгонваш ме, къде? - сама не зная!
Не виждаш ли, не съм готова още!
Една виелица от сняг играе
като испанка със ножове нощем.
Върти поли, на плът мирише грешна
и с кастанети във ушите ми звъни!
И аз, за прага вкопчена и безутешна,
люлея две изпразнени луни.
И ако в този миг една ръка посегне
и ги напълни с мед и черно вино,
и лятото, до пояс голо, легне
в леглото ми и разпилей смокини,
и хляб в утробата ми втаса,
и пелени покрият дървената маса,
спасена съм, спасена съм, о, Боже!
И пак ще имам своя вярна сянка!
И нека вън танцува луда с ножа
онази заблудената испанка!

Ваня Петкова

Благодаря и за тази поезия, Марта, и на всички постнали по нещо в темата! Very Happy

На 65 години почина поетесата Ваня Петкова, съобщиха от Съюза на българските писатели (СБП).

Ваня Петкова е родена през 1944 г. в София. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1967 г., припомня БГНЕС. Специализира испански език в Института за чужди езици "Хосе Марти" в Хавана от 1974 до 1975 г. Работи като редактор в списание "Славейче" от 1966 до 1968 г., преводач е в българското посолство в Хартум, Судан от 1969 до 1970 г., редактор във външния отдел на вестник "Литературен фронт" от 1970 до 1973 г.

Дебютира с есе и стихотворение през 1959 г. във вестник "Средношколско знаме". Превежда поезия от руски, арабски, арменски, сръбски и френски език. Съставителка на антологията "Съвременни арабски поети" през 1968 г. Нейни стихосбирки са "Солени ветрове" през 1965 г., "Куршуми в пясъка" през 1967 г., "Привличане" през 1967 г., "Грешница" през 1968 г., "Предсказание" през 1970 г., "Черната гълъбица" през 1972 г., "Кестенова любов" през 1973 г., "Обратна река" (1976 г.), "Обет за мълчание" (1979 г.), "Venceremos Behceremos. "Лирически есета за Куба" през 1980 г., "Синята книга" през 1980 г., "Триптих" през 1980 г., "Гръм" през 1984 г., "Цигански романс" през 1984 г., "Земетресение" през 1988 г., "Прощаване" през 1989 г. и други.

Свеждам глава...

thebigplucky написа:

На 65 години почина поетесата Ваня Петкова, съобщиха от Съюза на българските писатели (СБП).

Ваня Петкова е родена през 1944 г. в София. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1967 г., припомня БГНЕС. Специализира испански език в Института за чужди езици "Хосе Марти" в Хавана от 1974 до 1975 г. Работи като редактор в списание "Славейче" от 1966 до 1968 г., преводач е в българското посолство в Хартум, Судан от 1969 до 1970 г., редактор във външния отдел на вестник "Литературен фронт" от 1970 до 1973 г.

Дебютира с есе и стихотворение през 1959 г. във вестник "Средношколско знаме". Превежда поезия от руски, арабски, арменски, сръбски и френски език. Съставителка на антологията "Съвременни арабски поети" през 1968 г. Нейни стихосбирки са "Солени ветрове" през 1965 г., "Куршуми в пясъка" през 1967 г., "Привличане" през 1967 г., "Грешница" през 1968 г., "Предсказание" през 1970 г., "Черната гълъбица" през 1972 г., "Кестенова любов" през 1973 г., "Обратна река" (1976 г.), "Обет за мълчание" (1979 г.), "Venceremos Behceremos. "Лирически есета за Куба" през 1980 г., "Синята книга" през 1980 г., "Триптих" през 1980 г., "Гръм" през 1984 г., "Цигански романс" през 1984 г., "Земетресение" през 1988 г., "Прощаване" през 1989 г. и други.

Свеждам глава...

...

Гост

Светла й памет на Ваня Петкова! Exclamation

Алби

Мир на душата на една голяма поетеса!

ХуЛитер Записан(а): Apr 27, 2009 Мнения: 1

Имам една молба към почитателите на Ваня Петкова. Покойната ми майка много я обичаше и помня, че любимото й стихотворение беше "Дивачка". Дали някой от вас го има и може да го приложи тук, тъй като в нета не го намирам. Мисля, че беше от стихосбирката "Кестенова любов". Много благодаря предварително!

Светла й памет!
Да помълчим!
Crying or Very sad

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите