Конкурс: За тиквите и хората

Още от най-ранна възраст в главата ми се бе пуснало корени едно убеждение, в което незнайно защо аз твърдо и безприкословно вярвах. “В полето се раждат само тикви!” – това го знаех не само аз. Оказа се, че тази велика мисъл знаят и моите приятелчета въпреки, че всички бяхме все още малки и неуки, а до времето, когато по нашите невинни лица щяха да поникнат бради и мустаци имаше много много години. В един хубав летен ден ние си играехме край детската градина, която скоро бяхме напуснали. Основното ни занимание бе да гледаме децата вътре и да се чувстваме възрастни. Все пак на есен тръгвахме на училище и бяхме голяма работа, не като разни недорасли нехранимайковци, които още ходеха на детска градина, ровеха в пясъка и пееха глупави песнички. Едно от приятелчетата започна да разказва, каква чанта му били взели за училище – купена от мечтания тогава от всички “Кореком”, с невероятни картинки по нея и много джобове, пълни с играчки. Внезапно момченцето спря разказа си, ококори се и с втренчен поглед промълви:
- Тикви!
Ние дружно се обърнахме. На площада пред детската градина зави и спря голяма бял москвич, който бе пълен с тикви чак до тавана. Тикви се показваха и от отворения багажник. И сякаш за да прогони всякакво съмнение от нас, шофьорът смъкна стъклото до себе си и се провикна колкото глас има:
- Тиквииииии! Едри тиквиииииии!
- Тикви! – креснахме ние като един и погледнахме враждебно дебелия продавач, който бе излязъл от колата. Макар и толкова малки, прекрасно бяхме научили от възрастните, че автомобилите пълни с тикви идваха от полето.
Някакъв глас сякаш заговори в главата ми: “В полето растат само тикви, в балкана се раждат истинските мъже!” Погледнах другите. Гласът говореше и на тях. Очите им блестяха, пълни с мечти за геройства, които само един балканджия можеше да извърши.
- Ей, тиквоооо…! – стресна ме изведнъж почти истеричен крясък. Аз подскочих и се огледах, чудейки се къде се намирам. Потънал в спомени от детството бях забравил, че се намирам в таксито, на което се бях качил преди малко.
- Хайде ма, тиква с тиква! – извика пак таксиметровият шофьор и явно за да подсили думите си, протегна ръка през прозореца и показа среден пръст на руса девойка. Тя бе спряла с колата си по средата на кръстовището и гледаше паникьосано. Изглежда тикви имаше и по улиците, помислих си аз. Погледът на шофьора попадна върху вестника до него, на чиято първа страница се кипреха доволните и охранени физиономии на няколко депутати.
- А тези к’ви тикви са ако знаеш брато! – каза таксиметраджията и изплю навън люспите от тиквените семки, които ядеше.
- То и ние какви тикви сме, че все такива си ги избираме… - отвърнах аз констатирайки, че тикви има не само по улиците, но и в парламента.
Отговорът на шофьора се загуби в свистенето на гумите, когато той профуча покрай слисаната девойка на кръстовището и полицейската кола, която бе приближила зад нея.
- Тези пък какви тикви са ако знаеш....! – каза таксиджията презрително. Оказа се, че тикви се криеха дори и под фуражките на органите на властта.
Шофьорът спря пред къщи, платих му и той отпраши с мръсна газ. Аз се плеснах по челото – беше ми взел повече, а аз бях платил без да се замисля. Ама че съм тиква!
- Тиквааааааа! – извиках аз след отдалечаващата се таксиметрова кола.
- Да, печена – нали така я обичаш! – долетя до мен гласът на майка ми – Хайде, че ще изстине!
“В полето растат само тикви, в балкана...” - прозвуча пак в главата ми тайнственият глас.
- Не! – прекъснах го аз – Тикви има навсякъде! - и хукнах към къщи, от където се носеше апетитната миризма.

Хахаха! Много е весело! Тиква с тиква такава! Laughing

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите