"ЧАСТИЦИ ХЕМАТИТ"-преводна книга на ЛАТИНКА-ЗЛАТНА

Уважаеми приятели, излезе от печат преводната ми двуезична книга „Частици хематит” на македонски и български език от поета Борче Панов, Република Македония. Книгата е с 55 стихове и 98 страници.

Превод и редактор – Латинка-Златна;
Корица и графичен дизайн – Валентина Йотова;

Tези дни получих писмо от поета Борче Панов със следното съдържание: “Благодаря ти, че поезията ми спечели доверието ти за един такъв величествен акт – тя да бъде преведена на красивия български език!”

Биография на Борче Панов, Република Македония:

Борче Панов е роден в Радовиш, Република Македония. Завършил е Филологическия факултет в Скопие. Член е на Дружеството на писателите на Македония от 1998 година. Неговата поезия е представена в много антологии и панорамни сборници на съвременната македонска поезия,в чужди антологии, като
тези от Манила (2012), Украйна (2013), Румъния (2015), България (2016) и др., и в различни електронни списания, библиотеки и сайтове за поезия.
Поезията му е превеждана на английски, немски, френски, испански, украински, български, словенски, хърватски и сръбски език. Носител е на много литературни награди за поезия. Досега е публикувал поетичните си книги: „Какво e видял Чарли Ч от отвъдното”(1991), „Циклонско око” (1995), „Спрете Чарли” (2002), „Разбирам” (2006), „Гатанки от стъкло” (2008), „Базилика на ръкописа” (2010), „Запомняща се вечеря” (2012), „Вдъх” (2014) и „Човешки тишини” (2016).
Борче Панов е автор и на алтернативните драматични текстове: „Пето
календарно време” (2000), „Градът двойник” (2001), „Насред улицата – сляпа улица” (2002), „Хомо сапиенс” (2004), „Хванете сомнамбула” (2005), „Разделени от собствения си нос” (2006) и „Лятно кино” (2007).

Стихове от Борче Панов:

ХРАМ НА ДИШАНЕТО

Когато поетът се пита какво научихме от Христа,
това, повярвайте, не е религиозен въпрос.
Има една ясна утринна светлина
над всяко раждане, когато плачът на новороденото
еква в стиха на поета,
а бабата в бяла кърпичка връзва
пъпната му връв между небето и земята,
но има и една блага светлина над всяко умиране
между думите на поета,
защото и поетът е, който всичката мъка
върху себе си взема, както и смъртта
последната въздишка от дъха взема.
Има един храм на дишането между поета и Господа,
в който най-красивите думи на поета
са вързани във вързопче с пъпната връв;
думите, които поетът, изоставен от всички, развързва,
като невидими възли на тишината,
когато се пита какво научихме от Христа.

ЗАПАЛЕНИ СВЕТЛИНИ

Веднъж ме попитаха как се свързват Господ и човекът?
С думите, с които се обичат, – им отговорих,
спомняйки си за Моцарт;
когато го попитали как я пише тази божествена музика,
той казал, че само записва
една до друга нотите, които се обичат.
Едно време в средата на тунела на отчаянието
пожелах от Господ да ми покаже светлината,
а някой по време на моята молитва
изведнъж ми поиска бял лист хартия.
Нямах и на сляпо от шкафа с хиляди листа
извадих лист, на който пишеше „Светлините са запалени”.
И тогава, и години след това, аз се чудех
с какво ли провидение се свързаха
тихите, неизречени думи в главата ми,
с тези думи,
блеснали на средата между Господа и мен,
и разбрах, че някога
един до друг ще ни запишат на бял лист
и нечия непозната ръка
пак ще ни изведе, като Божий отговор от нашите страдания...

ХЛЯБ ОТ ЖЕЛЯЗО

Дядо ми Борис е бил ковач.
Той е знаел, че хлябът от желязото
ще тежи повече и от неговата смърт.
– Животът, както и желязото,
се кове, докато е горещ;
тогава и най-трудните неща
лесно получават формата на мисълта. –
казал той на баща ми,
преди да го остави сирак.
И расъл баща ми,
с най-тежките форми на мислите
в сиропиталище от войната.
Баща ми цял живот беше миньор.
Дрехите му миришеха на руда
и светеха от гъстите частици хематит,
когато се връщаше от трета смяна.
От дланите му блестяха
искрите на дядо сред кристалите,
които ми носеше от мината.
– Дръж искрите, сине! – ми казваше.
Така и днес аз,
с искрите в двете мои длани,
постоянно претеглям
точното тегло на думите
в топлината на моя железен хляб.

ДА СИ

да бъдеш безимен като вятъра
да не знаеш нито откъде идваш нито накъде ще отидеш
а тук да си всеки миг
да ти бъдат очите вързани
да прегърнеш непознат
също със завързани очи
да погалиш слънцето върху лицето на една жена
да настане време
да не знаеш нито откъде идваш нито къде ще отидеш
а тук да си всеки миг
и да погледнеш на това
като първа светнала светкавица
и да чуеш как в теб гърми вечността

ХЛЯБЪТ НА ДУМИТЕ

веднъж,
когато майка ми вадеше хляба от фурната,
и го редеше и покриваше, за да омекне,
ни каза:
– Когато животът ви се втвърдява,
останете свързани като мехурчетата в хляба,
за да запазите мекотата на душата...
Днес,
също като майка ми,
знам,
че поезията
е неизказаната мекота на дишането
под изпечените корички в хляба на думите...

КИБРИТЧЕ

Запалих кибритчето посред зима – малкото лампионче от топлина
кръжеше пред коледната елха в тъмния болничен коридор.
Самотен коридор в глуха доба и коледни лампички,
които светват и изгасват като добри и лоши спомени. Бездомници
се задомили в чакалнята. Свикнали да спят с безсънието,
седят като пациенти, които отдавна не са дочакали медицинския преглед.
Странно е спешното: елхата в коридора ни мига по лицата
и ни показва всичко това, което всеки би скрил.
Например, че любовта е като бедността. Колкото и да искаме,
никога не можем да я скрием, също както и съвестта –
змийско гнездо, което ни свети в главата, а не е огън, като в гатанката
на старата майка, нито пък е чакалня в болницата, или някаква
станция, в която живеят и чакат тези, които никъде не пътуват
и постоянно сменят местата, от които всички си отиваме…
Запалих кибритче посред зима – мъничкото лампионче от тишина
кръжеше пред коледната елха в тъмния болничен коридор
и едрите, тихи снежинки между, които се връщам у дома…

NA POETA I KNIGATA, TE DI6AT POEZIA!!!

Успешно пътуване на книгата към читателите!
Щастие и успехи!

Сърдечно Ви благодаря, Доки и Старозагорец!
Smile

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите