Велин Георгиев

Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 г. в село Крупник, Благоевградско. По професия е журналист. Автор е на 25 стихосбирки и четири сборника с художествена публицистика. По- значими заглавия сред книгите му са : „ Тук съм“ , „ Душа на кръста“ , „ Икона за безбожник“ , „Лудница/Кръчма“ , „ Адски камък“ , „ Шок“ , „ Код“ , „ Акт“ , „Видовден“ , „ Файтонът с пегасите“ , „ Белязано дърво“ , „ Черна кутия“ .
Член е на СБП и СБЖ. Създател и художествен ръководител е на националния литературен салон „ Старинният файтон“ , в който от началото на 1995 г. се представят новоизлезли книги на съвременни български поети и писатели. Негови книги са превеждани на редица чужди езици.
Велин Георгиев е силна личност , добър поет и кочияш на Старинният файтон, теглен от пегаси , който вече мина хилядното си издание. С радост прие да качи свои думички на нашата летяща чиния Smile

и понеже не ползва компютър, имам удоволствието аз да покажа , и...ето някои стихотворения от книгата „ Анонимно човечество“ ...

ЦВЕТЕ

на Снежана

Ще напиша най- красивото стихотворение
за жената, която очаквам да се роди,
та когато най – после пристигне след мене-
да й свалям звезди.

Ще ме вземе със себе си тя, ще й светя
аз отгоре. Очите й ще са очи,
от които наднича най- красивото цвете-
сноп от райски лъчи.

И ще стане светът още малко по- хубав
от неземната й светлина.
Аз ще съм прероден в един верен Анубис-
адско куче на райска жена.

ИЗУМЕНАТА ГОРА

Ти забравяш, че не те забравям.
Още нещо- и че те обичам.
Цвете ли си,
или пойно птиче
на живота в старата дъбрава.
Облакът ли си от пеперуди...
Все си нещо,
щом вървя направо...

Да забрави, че не я забравяш,
шепне ми гората и се чуди.
Тупа ме по рамото и б р а в о
чувам я да казва тя на мене.
И отново рече изумена:
Да забрави, че не я забравяш...

ПРИЯТЕЛ
Най- приятната дума: приятел.
В нея няма измамен обрат.
Тя е толкова свидна и свята,
по- голяма от думата: б р а т.
Тя е думата ясна, която
ни здрависа,
в едно ни събра.
Може брат да не ти е приятел,
но добрият приятел„
е брат.

БЪРЗИНА

Всяка възраст е бойно поле.
Всяка възраст се с друга сражава.
В бързината попадаме в плен
в друга възраст, друга държава.
Друго поданство, друг обичай,
други радости, други надежди,
с други жестове, думи и чар
някой все ни отвежда
като пленници в друга страна,
скрита сила напред ни запраща.
И загубваме в тази война
даже малкото настояще.

Невъзможно е да не вървим.
Всички възрасти с път са завързани.
Затова и когато заспим,
ние бързаме, бързаме, бързаме.

Всеки миг е пропит с бързина.
Тя ни дърпа неудържимо...
И прерастваме във имена.
Или чезнем безименни.

ЗАКЛЮЧВАНЕ НА ЗВЯРА

Завърни се в човека.
Чуй, какво ти говоря,
звяр настръхнал, подгонен
пак от лошите хора.

Успокой се. Спомни си.
После лека- полека
завърни се, ти казвам,
завърни се в човека...

За да стигнеш далеко,
завърни се обратно
в собствената си кожа
и кажи ми: О, братко,
думите ти мехлем са,
ти за мене си лекар.
Звяра в клетка заключих
и се върнах в Човека.

ЖЕНА НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ

Из хижата се движи
жена на средна възраст.
Днес вързах, каза тихо,
четирдесет и осем...
Усмихва се и просто
на всекиго предлага
бонбони Златна есен...
Видях в очите влага,
но тя подхвана песен...

Жена на средна възраст.
Четирдесет и осем
са много нещо. Бързай,
че тази възраст носи
вестта за златна есен,
известна с лисотпада
и с дълъг дъжд отвесен.

ЗИМНА ПРИКАЗКА
Я какъв дълъг сняг... Сякаш белият Дунав...

Спряхме с Лъко на бряг върху снежна бабуна..
Лъко- гончето- принц, лудогорското гонче,
полетя като птица, птица- не, водно конче.
И под борче с калпак, до заспало поточе,
вдигна гончето крак...Ала зайче изскочи.
Лъко хем е зает, хем се пита що бяга
този негов съсед. Но си каза в миг: Я го
догони и върни тук при борчето- стряха
този смешен мъник, този глупчо, мил хахо...
После гончето- принц подир зайчето хукна
с бръснещ полет и спринт и му каза: Стой тука...
То наистина спря ужасено , но скоро
се съвзе. Рече : Я...Ти не си като хората...
Аз съм кучето- принц, рече Лъко. Не бой се,
не си взето ан прицел. Да помем към космоса...

И започна една много дълга рзхидка
по звезди и луна... После тихо и кротко
зайчето се прибра в къщичката, а Лъко
каза : То ми е брат... И помоли да млъкна.

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 791

Жив и здрав да е Велин! Very Happy

Возил ме е на няколко поетични файтона, дори ме покани да бъда кочияш с него и да представя преди години една от стихосбирките си.
Стиховете, които си подбрала, ме грабнаха с чистота, непосредственост и лъчист поглед в човешката душа! Аплодирам го от сърце и го поздравявам! Very Happy

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Велин Георгиев - още един "от рода на хвърчащите хора" (по класацията на Валери Петров)))
Жив и здрав дълги години!

Да ..С цялата си душа присъства в Словото този човек.. Ще покажа и най- новият му разказ " Нощни страници"- ново заглавие, а в оригинал " Снасяне". След редакцията е бил малко съкратен, но аз го поствам тук в началната му цялост. Smile

СНАСЯНЕ

на Пенчо Чернаев

Имам един дискретен бележник, който и нощем ми е до главата, и понякога в никое време паля нощната лампа и посягам към него, защото ме е навестила по- особена мисъл и решавам да я уловя преди да е изчезнала от паметта ми, но все по- рядко записвам нещо в този тефтер. А настоящият текст, който ми се върти сега в главата, не знам защо се захващам с него, едва ли е за там.
Едно време, в сиромашкото ми детство, в селския ни двор щъкаха няколко кокошки с герест петел. Петелът си знаеше ролята- провикваше се на разсъмване, пък и по- късно, да отвърне на някой съседски събрат, сякаш бяха участници в кокоша опера и играеха себе си. Но тихомълком по някое време кокошка- носачка тръгваше към плевнята. Там е гнездото с полога, отива да снесе ново яйце. Това ме интересуваше и наблюдавах кога ще излезе от плевнята, за да отида да взема топлото чудо. Държах го в ръцете си като скъп дар от природата и по- точно- от кокошката. И когато носачката се появяваше отново на двора, петела започваше да разгласява новината- снасянето на ново яйце. А аз вече го държах в ръцете си и му се радвах, сякаш държах току-що излюпено пиленце. Изглежда подсъзнателно усещах бъдещото пиленце вътре в яйцето. Не си спомням дали съм го мислил за тайнствен шедьовър, едва ли, инстинктивно благоговеех над топлото бяло нещо и без да се бавя, го показвах на братчетата си, то преминаваше и през техните ръце- рождествен ритуал, и стигаше най- после до мама. Тя го погалваше с длан, сякаш държеше една от четирите си рожби.
Тук ще отворя една скоба и ще споделя нещо, което по- рано не съм предполагал, че ще се превърне в съществен знак. Преди няколко дни ме поканиха на празника на поезията в Съюза на писателите. Там трябваше да вляза в ролята на петела и да изкукуригам себе си. Дадоха ми думата и направих уговорка, че този празник си е един обикновен делник, затова ще кажа нещо за неговата значимост от моя гледна точка...

...Мама не знае, че има
празник и нейния син.
Мама не мисли във рими.
Аз съм за нея Велин.
Вторият син съм на мама.
А подир мен- още двама...
Четири сина. Та мама
е сътворила куплет...
Други заслуги тя няма.
Но е Поет.

Събралото се поетично ято се изживяваше като пернато съсловие, но не от кокоша порода, а
от по- висши представители на летящата фауна, чак до небовишните орли. То изръкопляска с
поетичните си криле и аз приех това като благодарност към оная, която ме е снесла в онова
крупнишко гнездо, вече почти забравено. Та и ние сме в своя си опера, или оперета, участваме
в нея и си мислим за небеса. А в небесата се носим виртуално. Както и да е. Важното е ,че всеки
си има гнездо, в което снася.
Ето ме и мен сега- в своето, подхванах някаква ария и гледам да не я изпортя с уморения си глас.
А после ще вляза в ролята и на петела, но това после...
Хубаво е, когато усетиш, че нещо у тебе напира и иска да излезе на белия свят. Изглежда стремежа към видело е доказателство, че животът не спи и го тегли към видимия пейзаж. Говоря и за простата кокошка, която цял ден рие по двора, и на бунището, за да може в организма й да се заформи тайнството на живота и го превърне в митично яйце. Тя едва ли си задава философския въпрос на човека -кое е първото: кокошката, или яйцето? Не съм се сетил да попитам най- мъдрият измежду нас, докато беше жив, Йордан Радичков. Той сигурно имше отговор. Причината за този пропуск се крие и в моята слаба заинтересованост към отговора на въпроса кое е първото, защото за мен и двете са първи. А и сега си казвам: добре, че не съм си позволил такова питане, защото нищо чудно отговорът му е щял да бъде с мълчалив поглед. До неговото мнение по всички темелни неща съм се допитвал чрез написаното от него. През дългия си живот не съм пропуснал негово четиво. Ето и нощес четох в новия брой на алманах „ Огоста“ разказа му „ Кучешка преписка“ . Като се заслушах в тихия му гъгнив глас и разбрах колко деликатно се намесва в творческата лаборатория на събрата си Дончо Цончев и неговия разказ за едно ловно куче, завидях му . И след дълги уговорки се захваща да отклони един румб наляво Дончовия сюжет. Казах, че съм се заслушал в гласа му. Това си е моя слабост- да извиквам със сетивата си милия на сърцето ми събеседник, мъдрия сладкодумец и затова се пренесох в разказа му, в оная ловна атмосфера и компанията на хора на словото , за да видя с очите си как големия майстор ще коригира вече публикувания кучешки разказ с един румб наляво.То е много тънък този майсторлък и едва ли ще забележа всяка невидима негова деликатност. Но още в началото разбрах, че тук ще ни бъде демонстриран нещо като цирков фокус- изваждане от един разказ друг, който е вътре, скрит като заек в подминат храст и истинският ловец ще надникне, и ще ни демонстрира своята наблюдателност и умение. Още се движа из ловния сокак, чувам гласовете на Радичковата дружина, но сетивата ми извикаха документални кадри от филма за моя събеседник. И във филма за него има такива блата и камъши, пусии и полет на птици, гърмежи, но там, а и тук, в неговия разказ за разказа, го виждм замислен, вгледан в пейзажа и се досещам, че още от ранна възраст до сега представата ми за Бог е била точно такава. Творецът е замислен над това , което е натворил, нищо чудно да си открива грешките и да иска да ги навигира с един румб, но гледа как пластично все пак се срещат и разминават земните му твари...
И тук, както в редица предишни писания, моят задушевен душеприказчик съжалява, че го няма в
компанията ни безспорният ловец Емилян Станев.Значи Радичков отстъпва първенството на
Емилян, за когото знам много неща от други, но другите, които знаят май всичко за този голям писател и авджия, не знаят един епизод, който аз знам и ще си позволя да го споделя тук, защото имавръзка с моя румб, който също се нуждае от наместване наляво.
Имах в далечната си младост в моя град приятел, с когото се бяхме заканили да станем писатели.
Това в самото начало... Но аз запраших по едно време към Русия, оставяйки приятеля си да се
оправя сам. Когато се върнах след три и половина години, научих, че приятелят ми е стигнал до
самите входни врати на литературата и даже с единия крак вече бил вътре. Защото имаше дар
слово на разказвач, много обичаше Йовков и разказите му звучаха поетично като неговия Учител.
Да, но приятелят ми по едно време се опитал да потърси жив корифей на словото и се засилил
към Емилян Станев, та големият майстор веднага открил даровитото перо. Извикал го. Дал му да разбере, че от него може да излезе това, за което се е амбицирал да бъде. И започнали публикации от младия човек в литературните издания, даже спечелил сребърния пръстен за разказ във „ Вечерни новини“. И в писателския орган се появило откритието на Емилян Станев- Костадин Сръчан. Псевдонимът му го измислил той, защото забелязъл майсторът , че момчето освен че е талантливо, е и сръчно, схватливо и фамилията му-Живков, не е за литературната му осанка. Тези доближавания до майстора и това толериране ставали и пред очите на приятеля му Йордан Радичков.
Един ден майсторът му подарил екземпляр от новоизлязлата си книга „ Антихрист“ . Моят приятел я сложил под мишницата и отпрашил за Благоевград. А при следващата поява отново в
дома на неговия благодетел поседнали пак в беседката на двора и по едно време приятелят ми казал на домакина : „ Бай Емиляне, дотук все ти говореше, аз те слушах...Хайде сега да ти кажа и аз нещо за новата ти книга „ Антихрист“... Майсторът приел, а момчето извадило бележник, в който си било водило бележки при четенето на книгата. И започнало да му прави разбор като в литературен кръжок- за стила, за езика, правейки му конкретни забележки за всичко... Когато свършило, Емилян се провикнал към жена си в къщата : „ Надеждо, питай това момче ще обядва ли, защото ще си ходи...“
Тук свъшва всичко... Някой да е чул и чел нещо от Костадин Сръчан? Ето на това му се вика да идеш по голяма нужда на метено.
Сега, когато е празно наоколо ми, в дома ни я няма стопанката ми Снежана и се вглеждам в портрета й, удивлявам й се. Толкова дълго я мачкаха болести, а тя мълчаливо се сражаваше, не им се даваше... А веднъж ми каза, че нямала характер... Смаях се... Нейната самокритичност ме притесняваше. Не исках да й опонирам, защото по отношение на себе си тя беше най- строга и взискателна. Затова до четирдесетия ден, до панахидата след сбогуването ми с нея в ритулната зала, знаейки, че през тези четирдесет дни и нощи тя ще бъде все още тук, душата й ще обитава нашия дом, реших да се съсредоточа над съвместния ни живот. Още в едно от първите си писма ме изненада с умението да формулира себе си. Повече от половин век не забравях признанието й : „Болката ми има вкус, защото с точност знам, че те обичам...“ Съсредоточих се над нашето време и по- точно над годините, които тя нарече Време за заедно , и четирдесет дни и нощи не си позволих да я оставя и да потъна в сънищата си... И се хванах за вкуса на болката й. Такова говорене на белия лист не си спомням да съм имал. И нашето време за заедно се превърна в моя изповед от капрата на файтона, който карам толкова дълго, а тя седеше до мен в тази небесна колесница... Моят приятел Пенчо Чернаев отбелязва в едно свое писание, че тя е най- добрият мой познавач и редактор, защото отхвърляше слабия текст. Тя имаше усет за словото, за думата, за всеки знак и пауза в поезията ми. Тя ме предпазваше от увлечения, от емоционалния ми устрем. Затова приятелят ми Пенчо твърди, че най- добрият ми познавач е тя. Въпреки безспорните мнения на Минко Бенчев, на Никола Радев, който тези дни, девет месеца след нейната смърт, ме попита как я карам сам, защото и този вгледан в живота на приятелите си писател разбира какво ъсм загубил. Добре, че около първото издание на чудесната му книга „ Когато Господ ходеше по земята“ тя прочете неговата оценка за мен, той пръв каза пред публика професионалната си дума за моето избрано „ Белязано дърво“ , а този том е дело на Снежана, нейният респектиращ вкус на редактор направи впечатление на не един и двама. И ето сега държа второто издание на Николарадевата книга с много добавени страници и му се възхищавам. Към моите черти Кольо е добавил още щрихи, та ми се ще да ги прочета на Снежана пред портрета й, който е пред очите ми и водя непрекъснат разговор с нея. Това, което казва Радев за моя милост, не може да не достигне и Отвъд до Снежана. „ Юбилейният поетичен том на Велин Георгиев е побрал 254 стихотворения, 40 от тях са за смъртта. Дори и когато не употребява думата смърт, в тези стихотворения нещо умира и нещо се ражда. Да успокоя непрочелите го: това не е мистична поезия. Опростено ще кажа- това е поезия за живота и смъртта, но написана на живот и смърт. С неудържима аритмия, с думкащо сърцебиене...“ Знам с какво уважение се отнасяше тя към словото на този писател, а нейното уважение се подсилваше и от задълбочените потъвания на Никола Радев в тайниците на големите руски писатели. Като го препрочитам сега, установявам, че текстовете му за великите руски майстори на словото са с магическата сила да оживяват тези титани и ние да ги приемаме за свои съвременници.
Не съм се отдалечил от снасянето, от полога си, за който ставаше дума по- горе, защото за кратко трябваше да се съсредоточа над една света троица русофили. Отскочихме в по- други небеса. Небето над нас обаче е едно- то е на цялото славянство, под което се въдят безброй етноси. Защото ни примамват високите му етажи, където са Пушкин, Толстой, Гогол, Лермонтов, Достоевски, Чехов и цялата велика руска литература, в която Никола Радев е нещо като много добре подготвено чичероне. Този човек не случайно се е пръкнал, за да бъде жив свидетел и летописец на явлението Когато Господ ходеше по земята. Халал му вера. Господно чедо... Възторгвам се от книгата на живота на Никола Радев и ще ми с да му кажа, че Господ ще види това дело и ще въздаде заслуженото. Говоря всички тези неща, а през цялото време усещам виртуално крилото на тази, която се грижеше за моето снасяне и ми се радваше, както се казва- къткаше ме. А крилото й над мен кръжи ли, кръжи...

Велин Георгиев

На 23 -ти ноември, понеделник, от 18:00 часа Велин Георгиев ще бъде представен в " Старинният файтон" с юбилейното издание на " Знак" -книгата му с избрана лирика.
Сигурна съм, че ще се зарадва на всяко присъствие. Smile

И нещо от юбилейната му стихосбирка " Знак" ...

Друг сонет:
КУЧЕТО
на моя любимец Чани

То нощем дишането ми следи.
Ослушва се за всяка чужда стъпка.
То цялото е сетиво и тръпка.
А иде от далечни прадеди.

Изглежда Господ в дълг му е вменил
да пази стадо и стопани, дом...

Анубис наш, макар да си унил,
пази сега панелката от взлом...

Ще хукне то след внуците ни май-
да ги последва до самия край.

И Господ няма да се изненада,
когато го съзре да пази ада...

Във книгата на вярната любов
и предговор е то, и послеслов.

ДОМАШЕН ПАРАКЛИС

Иде зма, любима... И как ли
ще затопляме тези тела...
И да кажеш е л а...
угасени са буйните факли
на кръвта... Две печални чела
се докосват... Не пърхат крила...

Стенопис за домашен параклис.

ЧОВЕКЪТ И ВРЕМЕТО

Времето е в нас и ние сме във времето
Васил Левски

1.
Каквото и да става- то върви.
Каквото да се случва- то не спира.
Ама на този раната кърви...
Ама на онзи майка му умира...
Абе, да става ,ако ще потоп...
Изглежда нито вижда, нито чува...
А щом за нищо то си няма стоп,
как може без душа да съществува.

2.
Където и да си- и то е там.
До тебе... В теб...
То с теб върви пеша,
когато ти си мислиш, че си сам
и че береш от бързане душа.

Със себе си не взема нищо то.
И все пак- нещо някъде отнася.
Къде...защо... не знам, не ми е ясно,
макар да носи моето палто.

БЯЛА ВРАНА

Аз съм смъртно прострелян в родна балада.
И на връх планината умира едно лудо- младо.
Врана раната моя усърдно кълве.
По съседство пируват антични богове.
Ала враната иска куршума от мен да извади.
Във природата нейна нещо нечувано стана.
Ще ме бъде ли, сестро, питам бялата врана.

ПОЛОВИН СОНЕТ ЗА НЕЯ

Един след друг си тръгваме без ред...
И всички са забравени от всички,
като в пиеса от Назъм Хикмет.
Забравен е и турският поет.
Забравата отвсякъде наднича...
Ела, й казвам,душо ничия,
за теб е този половин сонет.

ТАЙНАТА МОЛИТВА НА ЖЕНА МИ

ТЯ
Моля ти се, Боже,
дай на Вельо
още поетична лудост,още.
Накажи го поне сто недели
Със безсънни поетични нощи.
Накажи го. Имаш сто причини.
Та да видят, Боже,
той как може.
Моля ти се чинно.

АЗ
Чух да молиш Господ(що за смут)
да ми върне хъса прословут-
сън да нямам, както бях до вчера,
стихове да бълва моят череп
в денонощен безвалутен труд.
Мила моя, Господ -Бог не чува.
Остави го този дядо глух.
Знаеш ли, в момента те сънувах.
И на оня мост те пак целувах...
Бях щастлив... Но ме събуди...Ух...

P.S.
Господи(дано пък да те има)...
Помогни на моята любима
да си стъпи на краката само,
за да може да разхожда Чани-
нашия любимец, каракачанина.

Както виждаш- разменени роли.
Аз за нея, тя за мен се моли.

ПРЯСПА

Аз съм пряспата.
Мое ручейче,
сине ми,
внуче ми,
ручай...
Ти отиваш в далечна страна.
Аз съм твоя храна.

Мое ручейче,
тичай ме,
тичай.
Аз във теб изтичам
и знам:
по- далече оттук,
по- натам...

СЪТВОРЕНИЕТО

Самото сътворение... Какво величие...

Все още за човека то е ничие...
Че Господ... Богове... То чудеса...
И зрими, и отвъдни небеса...

Човекът продължава да наднича.
Не са му ясни тайните, не са.

Библейските си хипотези срича...

РОЖДЕСТВО

В незнайна планина с гранитна хижа
една ръка родилно ме докосва.
Светлинен лъч из тъмното я движи,
а аз напускам бялата ѝ кост.
Синовно във костта ѝ бях зазиждан...
Това дете май нещо тежко носи-
дочух да казва на Мария Йосиф.

КОСМИЧЕСКИ ИЗЛЕТ

Космосът скърца вълчи зъби.
Голямата мечка ръмжи.
Но аз съм тръгнал за гъби.
Звезден лъч погледа ми държи.
Преминавам дълбоко ждрело.
А над мене кръжи НЛО...
Приказката ще продължи.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите