Бe–e–e–e... История с овце

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Така значи. Летоска е и и аз съвестно изпълнявам синовния си дълг, а именно – спешно се трансформирам в черноработник на своите родители. Ами тъй то, туй е да си от село. Зарязвам аз големия град (демек 8 000 чиляк де има де няма) и заминавам на село (след три водки барем издокараш обитателите му на 6). Ще си кажете – ба си простотията, тоя пък в Афганистан ли се е заврял? Ми не, ще ви издумам аз. В интерес на истината баш у българско съм си, при туй на една бутилка бира път от морето (т.е. около 8 км.). За онез дето вместо да си учат уроците по география са бройкали готината учителка (демек като мен) цялата тая галамация става в Шабленска кааза, нейде у Добруджанско (барем отворете един атлас, бря).
Та стои си нашия субект с известни претенции за хомосапиенска принадлежност (напълно погрешни според бившата) и около него бодро щъкат стотина блеещи чифтокопитни. Мда, преди няколко дни бях юрист, горд служител на цяла областна администрация, държавен служиел за чудо и приказ, а сега съм полу-професионален овцепас. Виновния за съществуването ми – майка ми, се обади по телефона, рече „взимай отпуска и идвай да помагаш“. И аз ко да прая, както би се изразил Шекспир, грабнах си парцалките и хукнах към гореуказаната география. Връчиха ми тояга, зачислиха ми неясен брой овце и казаха „айде сине, избий си парите дето ги дадохме за твойто висшо“. И аз си ги избивам най-съвестно – пека се на слънце, чета си книжка, от време на време поглеждам към стадото, за да се уверя, че повечето рунести са там, хапвам сандвич и иначе казано страдам, та чак се късам. Направо не се търпи, думам ви, ама съм мъж и стискам зъби.
И както си дремя с книжка в ръка на хубавото юнско слънце, съсипвайки се от бачкане, до мен се разнася глас:
– Здравейте.
Обръщам се и какво виждам? До мен, изникнало незнайно отде, стои младо моме, чиято хубавичка муцунка казва „аз съм туристка от големия град, дошла да се опие със селския живот и домашно вино“. То пък ми се кокори насреща по същия начин, по който американски конгресмен гледа пощенски колет с място на подаване „Тора-бора, Афганистан“. Веднага ми просветва, че туй дете страда от тежка форма на ВСТВА, иначе казано: Всички Селяни са Тъпи като Връзка Алабаш. Демек с нас трябва да се говори бавно, внимателни и да не се използват думи по–дълги от „да“.
Момето поглежда овцете, за да се увери, че техния шофьор не може да чете и пише нищо по-дълго от името си и ми се усмихва чаровно.
– Здравейте – повтаря тя, за да е сигурно, че мойто я е разбрал.
И затова решавам да не разочаровам девойчето. Все пак не бива на такваз крехка възраст като двадесет лета да се разбиват цял живот градени илюзии.
– Мара ма, како – ръмжа аз, правейки страшни физиономии като дълголетен селяндур. – Да ни си съ изгубила?
– Не, не съм – усмихва се насреща ми девойката, червейки се като депутат пред прокурор. – Казах ми, че тук има... има пещери – размахва фотоапаратче. – Искам да направя малко снимки.
– Пищири? Кой туй?
– Голяма дупка в земята – обяснява богинята на филологията.
Чеша брада дето я нямам в дълбок размисъл.
– Ми ей там – соча гората наблизо. – Мислъ, че има таквоз нещо ама ни съм сигурен. Виж, па мойш да намериш.
И за да не оставя лоши впечатление се почесвам по чатала и плюя на тревата. Момичето кима, усмихвайки се все така учтиво, показва ми хубаво дупе и бързичко се отдалечава в указаната посока.
Аз пък отново се връщам към тежките си задължения на овчар, отваряйки книгата, обогатен с прозрението, че не всички породи овце са окомплектовани с четири крака.

Поздрави!

Що не я разходи по гората, овцете нека си пасат... Confused

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите