Вашият топ 5 за любовна лирика!

Към нея

Преди той още да се срещне с тебе, аз вече те очаквах като гръм
Далечен, приближаващ, неизбежен – ти – всичко туй, което аз не съм.

Дали самата аз не те повиках със моето предчувствие и страх ?
И ти дойде до рамото, в което аз най – безумните си тръпки влях.

И твойте топли нощи са пропити с дъха дълбок, със който дишах аз.
И всяко твое утро се разпуква от моя сън за неговия глас.

И твойта дневна светлина извира от погледа, във който аз горях.
И ти живота мой ще изживееш, и ще се смееш ти със моя смях.

Но както аз тогава те предчувствах, така сега ще ме долавяш ти –
Един далечен, глъхнещ гръм след буря – той няма никога да отехти.

И все така ще те предупреждава: Бъди нащрек под тихия покров
И ако твоята любов не стига, обичай го със моята любов.

Блага Димитрова

Жди меня

Жди меня и я вернусь, только очень жди,
жди, когда наводят грусть жëлтые дожди,
Жди, когда снега метут, жди, когда жара,
жди, когда других не ждут, позабыв вчера,
жди, когда из дальних мест писем не придëт,
жди, когда уж надоест всем, кто вместе ждëт.

Жди меня и я вернусь, не желай добра
всем, кто знает наизусть, что забыть пора,
пусть поверят сын и мать в то, что нет меня,
пусть друзья устанут ждать, сядут у огня,
выпьют горькое вино на помин души –
жди, и с ними заодно выпить не спеши.

Жди меня и я вернусь, всем смертям назло,
Кто не ждал меня, тот пусть скажет “Повезло”.
Не понять не ждавшим, им, как, среди огня,
Ожиданием своим ты спасла меня.

Как я выжил, будем знать только мы с тобой,
Просто ты умела ждать как никто другой !

Константин Семьонов

Защо си тръгва любовта незабелязано?
Заглъхва всичко чуто, всичко казано.

Ти беше вино – тежко, черно, ледено –
за чужди празници и скръб отгледано.

Ти беше бял елен в гората тиха –
ръцете ми не те опитомиха.

Делфин в моретата, за помощ пратен –
все пак не ме намери във водата.

Ти бе съзвездие, в небето вдигнато –
а въздухът попречи да ме стигнеш.

Ти винаги се криеше – различен –
Човека земен сякаш не обичах.

Обикнах виното, делфина и елена,
съзвездието в шир успокоена –

Светът се мъчеше да те замести,
но не е лесно, обич, не е лесно.

Не зная кой е авторът на това стихотворение? Rolling Eyes

Да бих била

Да бих била като Земята неизтощимо променлива
И твоят поглед в кръговрата наново все да ме открива.
Да бих могла да съм такава – на никого не се опира,
А колко твърда тя остава и никога на път не спира.

Да бих успяла като нея да понеса невъзмутима
И бурите, и снеговея на мъртвата, преходна зима.
А после да разцъфна цяла, като изпод снега родена,
С безбройни ручеи запяла – богата, пъстра, обновена.

Да бих в душата си стаила самата нейна необятност
И притегателната сила, с която всичко взе обратно.
Тогава нека те изпратя накрай света с очи засмени –
Ще знам – дори от небесата ще се завърнеш пак при мене.

Да бих била като Земята!

Блага Димитрова

Реките на България

На юг от горда Стара планина
реките носят женски имена.

Снага извиват в утринта полека
Марица, Тунджа, Арда и Велека.

Прозвънва Струма в своя бяг припрян.
И Места дипли кадифен колан...

Шумят реките. Светят дяволито
край тъмни борове и младо жито.

А там на север - в мойта равнина
вървят реки със мъжки имена.

Тъмнее Вит, разгърдил прашна риза.
И Осъм бял сред люляците слиза.

Люлее Искър край нивята гръб.
Проблясва тихо Горни Лом отвъд...

Текат реките. Тъй през времената
народът им е давал имената:

запътени на север и на юг,
да мислят винаги един за друг.

Георги Константинов

Ти и аз

Ти си кафето ми, аз съм ти чашата.
Аз съм покривката, ти си ми масата.

Ти си пързалката, аз съм ти зимата.
Аз съм планетата, ти си ми климата.

Ти си камината, аз съм ти пламъкът.
Аз съм идалгото, ти си ми замъкът.

Ти си залогът ми, аз съм ти жребият.
Аз съм прическата, ти си ми гребенът.

Ти си цигулката, аз съм ти струните.
Аз съм поемата, ти си ми думите.

Ти си морето ми, аз съм вълните ти.
Аз съм мечтателят, ти си мечтите ми.

Ти си ми тялото, аз съм душата ти.
Аз съм животът ти, ти си съдбата ми...

Бистра Александрова

[i]Аз и ти през зимата

Малко е тъжна. Даже е стряскаща
тази навъсена, зъзнеща зима...
Дните се точат,със зрънце пораснали.
Нощите стапят се, неуловими.

Ти си наблизо, на другия ъгъл.
Но ни разделя ледена бездна...
В път без посока отново си тръгнал.
И силуета ти в тъмното чезне...

Аз през реката ще търся пътека.
Но ледоходът отдавна го няма.
Стъпвам на пръсти ,опипвам полека.
Чува се пукот. Ледът е измамен.

Няма излизане...Кък да те стигна?
Вдигам крилете, от скреж натежали
Вятър съюзник в небето ме вдига.
Ще те догоня ли в мрака?Едва ли...

Ти ненадейно променяш посоката.
Порив повлича те неудържимо.
И ме пресрещаш- щастлив, на високото.

Пак е студено... Но вече ни има!

Бианка Габровска[/i]

Тя

Пoдлагaме нa изпит Любовтa
и свойте грешки с Нея оправдаваме.
Доказва ли закон истинносттa
нa Святaта... без cвятост опетнявана?!

Не можем всъщност да я опетним -
остава чиста Тя, неуязвена.
Как дръзваме тогава да раним
Hетленното във нас и Неродено...

Тя не познава страстните слова
и чужди са Й всички епитети,
но ни прощава древната вина,
че мислим се за мъдри и поети.

Недей да назоваваш Любовта!
Пази Я от банални, точни щрихи.
Не проверявай Oбич чрез ума -
не Я позна до днес със патос никой.

Но ти - скован нелепо от страха -
разпъваш Нея... с вечните проверки.
Не можеш Я постигна в мисълта.
Възхвалите са само "фойерверки".

Нима не стига, че във нас е Тя,
а Пълнотата бди неназовима -
пребъдваща, единна със Духа…
Тя просто E… не иска друго име.

Мария Радкова

И много други...

Изключено е да се дефинират само пет произведения в подобна вътрешна класация, според мен. Тук само едно искам да споделя с вас. Много различно и много... много...

Къщата не е същата, откакто ти си тръгна

Къщата не е същата, откакто ти си тръгна.
Печката е ядосана - тя ме обвинява.
Телевизорът отчаяно се опитва да изглежда зает,
но постоянно го хващам как се взира през прозореца.
Миялната отново се самосъжалява -
тя просто седи и повтаря:
"Какъв е смисълът, какъв е смисълът?"
Завесите броят дните и отказват да разговарят с мен.
Мисля, че любимият ти фотьойл е мъртъв.
Само чайникът се опитва да ме утеши,
но ти знаеш колко го бива в тия работи.
Още не съм казал на фикуса -
той си мисли, че все още си на почивка.
Липсваш на банята.
Ние с нея рядко се виждаме тези дни -
тя още не може да повярва,
че не я взе със себе си.
Спалнята дори не иска да ме погледне.
Откакто ти си тръгна, тя е затворила очи
и всичко, което прави е да спи,
припомняйки си добрите стари времена.
Опитва се да се изгуби в сънищата
и като че ли това й помага да го понесе по-лесно,
но нощем чувам възглавниците,
които ридаят в завивките.

Хенри Нормал

Top 5 za men:"Pro6talno" na Vapcarov za men e edno ot nai-prekrasnite stihotvoreniq v balgarskata lubovna lirika.Ima i o6te mnogo drugi hubavi,razbira se

Добри познати - Блага Димитрова

Искаш с теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до късно се топлеха,
да протягаш за поздрав сега!
Устни, които до болка се впиваха, тъй силно -
дружески да си мълвят.
Искаш с теб да останем добри познати,
но няма такава среда в любовта!

Не, ние не можем да бъдем добри познати -
няма среда в любовта, няма среда в любовта.
Бяхме най-близки, за туй от сега нататък
ще сме най-чужди в света, ще сме най чужди в света

В любовта ние бяхме най-близки приятели,
затова от сега-нататък, ще сме
най-чужди в света!

Приказка-Дамян Дамянов

Заспиваше ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Любомир Левчев
НЕДОПУСТИМОСТ

Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен...
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
Главата ми ще падне на гърдите ти -
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

П. К. Яворов - На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов ...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек!
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младос,
на знойна плът и призрак лек ...
Миражите са близо, - пътя е далек,
защото тя стои в сияние пред мен,
стой, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек.

ПРОЩАЛНО
Вапцаров

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите