Федерико Гарсиа Лорка и други испаноезични автори

Ф.Г. Лорка - годишнина от смъртта

Статията е от вестник "Дневник".

На 19 август 1936 г. е убит видният испански поет и драматург Федерико Гарсия Лорка. Емблематичен член на т.нар. Поколение '27, той става жертва на партизани националисти в самото начало на Гражданската война. Днес е признат за един от най-големите творци на модерна Испания. Лорка е роден през 1898 г. във Фуенте Вакерос в семейството на богати земевладелци. През 1909 г. семейството се преселва в град Гранада, където младежът влиза в местните артистични кръгове и през 1918 г. издава първата си стихосбирка.

Тя е посрещната добре от критиката, но няма търговски успех. През 1919 г. Лорка заминава за Мадрид, където се сприятелява с Луис Бунюел и Салвадор Дали и скоро става звезда в артистичните кръгове. До края на 20-те години той става водеща фигура в испанския авангард в сферата на поезията и драматургията, макар и първата му пиеса - "Магията на пеперудата" (El maleficio de la mariposa, 1919-1920), да не е приета добре от публиката. По-късно Лорка сам ще твърди, че създадената през 1927 г. "Мариана Пинеда" е първата му пиеса.

В края на 20-те години поетът изпада в дълбока депресия, която мнозина отдават на факта, че неприкритият му хомосексуализъм отблъсква приятели и близки. Той дори къса с Дали и Бунюел, тълкувайки фамозния им сюрреалистичен филм "Андалузкото куче" (1929 г.) като пряка атака срещу самия себе си. Депресията се засилва и от раздалечаването с любимия му скулптор Емилио Аладрен. Спасението идва под формата на дълго посещение в САЩ през 1929-1930 г., което го вдъхновява за нов цикъл творби.

Връщането му в Испания съвпада със свалянето на диктатурата на Примо де Ривера и раждането на първата испанска република. Лорка става директор на театъра "Ла Барака" и по време на турнетата му из селските райони създава прочутата си трилогия "Кървава сватба". След избухването на Гражданската война поетът напуска Мадрид и поема към Гранада, макар и да е наясно, че отива на сигурна смърт, тъй като най-консервативната испанска олигархия е именно в Андалусия. Скоро той и зет му, който е ляв кмет на Гранада, са арестувани. Лорка е разстрелян на 19 август и е хвърлен в необозначен гроб край Виснар, близо до Гранада. Франкисткият режим забранява творбите му.

Не можах да намеря в нета стихове на Лорка на български. Пускам две негови стихотворения, в превод на наши хулитери. Smile

Пресиоса и вятърът

Като луна пергаментна
Пресиоса звъни безгрижно,
сред кристали и лавър
върви по пътеката млечна.
Ето, зачула дайрето й ,
тишината се хвървя в урвите ,
където морето в недрата си
люлее нощта, пълна с риби.
По скалите дремят войници
в беззвездно нощно мълчание,
на стража пред белите кули,
в които спят англичаните.
А вълните - цигани на морето-
танцуват в зеления мрак и
поднасят към одантелените уста
на крайморските пещери
борови клонки влага.

Като луна пергаментна
Пресиоса звъни безгрижно.
Като таласъм среднощен
бърза насреща й вятърът.
Застава пред нея,
същий свети Христофор!
Небесният гол великан
я подлъгва с вълшебна цигулка
зове с гласовете на бездната:
- О, циганко, дай ми по-скоро
да ти запретна бялата фуста.
Да цъфне в древните ми пръсти
лазурната роза на твоето тяло!

Пресиоса изпуска дайрето,
като птица от страх полетява.
След нея косматият вятър - лети,
с меч – нажежен до топене.

Замря дъхът на морето,
увяхнали клюмнаха клоните,
запяха флейтите на клисурите
и снеговете с гонг отговориха.

Бягай, Пресиоса, бягай!
Че те настига Зеленият вятър.
Бягай, Пресиоса, бягай!
За раменете те хваща.
Сатир от звезди и мъгли,
в отблясъците на святкащи думи.

Цялата страх, Пресиоса
тича по стръмни наклони
към високата, същи бор, кула,
там дреме английският консул.

Часовите бият тревога
и ето, покрай оградата,
с настрани накривени барети,
насреща тичат войниците.
Носи й мляко консулът,
вода й дава да пие,
подава й чашка водка-
Периоса капка не пийва!
И дума не може да каже,
само трепери и плаче.

А вятърът, яхнал покрива,
хрипти и гризе керемиди.

Шестте струни

Китарата
разплаква сънищата,
хлипането на загубени души
побягва от устата й закръглена
и като тарантулата
тъче
нарастващи звезди
за да лови въздишки
реещи се в корпуса й
черен,
от дърво

И до сега не съм срещал нищо по-красиво и страстно от редовете му ...
" Китарата почва да плаче
не може да млъкне..."
"за знойния вчтър на юга...
възжаждал лилии бели"
"Китаро сърце смъртоносно ранено
с шест меча."
"Разбити звънят на утрото чистите чаши"
а
" От кръчмата влиза и излиза
излиза и влиза смъртта"
" Умра ли,
оставете балкона отворен.
Момчето яде портокал
-от моя балкон аз го виждам.
Жътваря ожънва житата
-от моя балкон аз го чувам...
Умра ли,
оставете балкона отворен."
" Умра ли,
погребете ме вии ако щете
в един ветропоказател "
И неговото страстно шеговито:
"Девойчето младо бере си маслини...
Дръвче дръвче
сухо зелено ..." Smile

" Не пожелах да я залюбя
защото каза ми че няма мъж
когато я поведох към реката " Smile

Поклон

ХуЛитер Записан(а): Aug 12, 2005 Мнения: 1

Сомнамбулен романс

На Глория Хинер
и Фернандо де лос Риос

Зелена,любя те зелена.
Зелен ветрец.Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студени.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.

Зелена,любя те зелена.
Звезди големи от слана
прииждат с рибата от сянка,
разкрила пътя на зората.
Смокинята ветреца трие
на своите клони о пилата
и планината, хищна котка,
изважда кактусови нокти.
Но кой и от къде ще дойде?...
А тя, опряна на балкона,
зелена плът, коса зелена,
мечтае за морето синьо.
-Готов съм, друже,драговолно
да дам за къщата и коня,
за огледалото - седлото,
за черния и шал-камата.
Аз ида целият във кърви
от пристана на Кабра,друже.
Да можех, бих приел веднага
да сключим,момко, таз спогодба.
Ала не съм аз вече аз,
ни моя дом мой дом е вече.
-Аз искам, друже, да умра
прилично във легло желязно,
с пружина, ако е възможно,
с чаршафи от платно холандско.
Нима не виждаш мойта рана
от гърлото, та до сърцето?
-Тъмнеят триста тъмни рози
на твойта чиста, бяла риза.
Просмукана, кръвта ти млада
ухай около твоя пояс.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
-Поне ми дайте да възляза
там на високите балкони.
Ах,дайте, дайте да възляза
там,на зелените балкони,
до перилата на луната,
отдето ромоли водата.

Възлизат двамата другари
там, на високите балкони,
оставяйки следа от кърви,
оставяйки следа от сълзи.
Калаени фенери трепкат
по стрехите от керемиди.
Безброй дайрета от кристал
ранилата зора раняват.

Зелена, любя те зелена,
зелен ветрец, зелени клони.
Другарите се изкачиха.
В устата им ветрецът полски
оставаше вкусът си редък
на злъчка, мента и босилек.
Къде е, друже мой, кажи ми,
горчивото момиче твое?
Ах, колко пъти те очаква!
Ах,колко пъти ще те чака
със бузи свежи, с черни къдри
на тоз зелен балкон самотен!
Върху водата на басейна
люлей се циганката смугла.
Зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Една ледунка от луната
поддържаше я над вълните.
Нощта по- близка и позната
от мъничко площадче стана.
И блъскаха вратите грубо
пияни жандармери в мрака.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец,зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.

Ветропоказател

Ветре южен,
мургав, жарък,
духаш върху мойта плът.
Носиш ми обилен посев
от блестящи
погледи и аромати
на цъфтящи портокали.

Правиш алена луната
и тополите пленени
караш да въздишат, ала идваш
прекалено късно!
Свита във руло нощта на мойта повест
на полицата поставих!
Без ни най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.

Северняко зъл,
на ветровете мечко бяла!
Духаш върху мойта плът,
зъзнеш от зари полярни,
с твоя плащ от привидения
капитани
и се смееш гръмовито
като Данте.
О, шлифовчик на звездите!
Ала идеш
прекалено късно!
Моят скрин е цял мухлясъл
и загубил съм му ключа.
Без ни най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.

Морски ветрове и гноми,
повеи отнийде.
Рой комари върху роза
с листовца пирамидални.
Вихри от гръдта отбити
между грубите дървета
флейти в урагана,
днес ме оставетв!
Със вериги яки окован е
моят спомен
и пленена - веселата птица,
дето везеше с песни
вечерта.

Миналото никога отново се не връща,
знае го светът отдавна
и сред светлата тълпа на ветровете
безполезно е да се оплакваш!
Тъй ли е, тополо, дето вятъра наставяш?
Безполезно е да се оплакваш!

Без най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.

*От "Книга на песните" 1921

Пресиоса и вятърът

Своята луна от кожа
Пресиоса удря леко
по една пътека стръмна
от кристали и от лаври.

Погната от тия звуци,
тишината тъмна пада,
де морето бий и пее
мракът му, изпълнен с риби.
В чуките на планината
сънните карабинери
вардят бялнатите вили
на дошлите англичани.
Циганите за забава
вдигат досами водата
кьошкове от раковини
и от вейки на борики.

Своята луна от кожа
Пресиоса удря леко.
Вечно буден, щом я зърна,
вятърът се мигом вдигна.
Голият светец Кристобал
със езиците небесни
гледа смуглата девойка
и с незрима флейта свири.
- Момне, дай ми да повдигна
твоята лазурна дреха,
да докосна с пръсти стари
розата на твойто тяло.

Запокитила дайрето,
лудо хуква Пресиоса.
Вятърът, ерген немирен,
гони я с гореща сабя.

Сбира своя рев морето
и маслините бледнеят.
Пеят флейтите на мрака
и на снеговете гонгът.

Бягай, Пресиоса, бягай,
вятърът зелен е близо!
Бягай, Пресиоса, бягай!
Гледай, вече те настига!
Звездният сатир те гони
с блесналите си езици.

Пресиоса в миг се втурва
с уплах в къщата, която
над бориките зелени
консулът английски има.

Стреснати от виковете,
тримата карабинери
идат с черни наметала
и барети накривени.

Англичанинът почерпва
циганката с чаша мляко,
после джин и той предлага,
но девойката отказва.

И додето Пресиоса
с плач теглото си разказва,
стрехите от тъмни плочи
вятърът разсърден хапе.

*от "Книга на песните" 1921

Присъстващото тяло

Камъкът е чело, дето сънищата стенат
без вода шуртяща, нито кипариси снежни.
Камъкът е рамо, годно времето да носи
с дървеса от сълзи, от кордели и планети.

Аз видях как тичат дъждовете към реките,
как ръце издигат, изподупчени и крехки,
за да не ги хване проснатия тежък камък,
дланите да смаже, без кръвта им да попие.

Камъкът събира посеви, мъгли и бури,
полусиви вълци, скелети на чучулиги,
но не дава звуци, ни кристали, нито огън,
а арени само и арени, и арени.

Върху камъка е благородния Игнасио.
Свърши: що се случи? Погледнете му лицето-
залезът покри го със петна от жълта сяра,
смъртта му даде вид на тъмен минотавър.

Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква.
Вятърът напусна като луд гръдта му празна,
ала любовта му, със сълзи от сняг пропита,
изведнъж се стапя горе в пасищата тучни.

Що си шепнат?Тегне тук мълчание зловонно.
Ний следим как бавно тялото се заличава
и с бездънни дупки виждаме да се изпълва
ясната му форма дето славеи звучаха.
Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни!

Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае,
ни боде със шпори, ни усойницата плаши,
тук с очи разкрити искам аз да видя само
туй могъщо тяло, за което няма отдих.

Искам тук да видя хората със глас гръмовен,
на коне и бързеи укротители безстрашни,
хора с кости звънки, хората, които пеят
със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце.

Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък.
Пред туй стройно тяло с изпокъсани дизгини.
Искам да ми кажат де е изходът за този
капитан прославен, от смъртта без време свързан.

Нека ми посочат плач като река, която
под мъгли сребристи, между брегове високи
мъртвия Игнасио да отнася и се губи.
без да чуй на биковете двойното мучене.

В кръглата арена на луната да се губи,
на луната, бледа като хилаво момиче,
де се губи в мрака дето рибите не пеят,
в бурените бели на замръзналия пушек.

Не, лика не искам да покривате със кърпа,
нека той привикне към смъртта която носи.
Топлото мучене не усещаш ти, Игнасио.
Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира.

*из "Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935)

Отсъстващата душа

Не те познава волът, ни смокинята,
ни мравката в дома ти, ни конете.
Не те познава здрачът и детето,
защото ти завинаги погина.

Не те познава твоя кръст огромен,
ни черния атлаз, потънал в плесен.
Не те познава тихият ти спомен,
зашото ти завинаги погина.

Ще дойде с охлювите хладна есен,
с висла от облаци и мрак в горите,
но никой тук не ще се взре в очите ти,
защото ти завинаги погина.

Понеже ти завинаги погина,
тъй както всички мъртви на земята,
тъй както мъртвите, които се забравят
сред купчината от избити псета.

Не те познава никой. Не. Но аз те славя.
Сега възпявам твоя облик, твойта прелест,
на твоя ум забележителната зрелост,
охотата за смърт, устата и корава,
веселието мъжко в скърби потопено.

А тъй чист андалузец, тъй богат на приключения,
додето се роди ще изтекат години.
Аз славя хубостта му, думите ми стенат
и спомням тъжен вятър от маслините.
* Из " Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935)

Преводите на стиховете са на Атанас Далчев и Александър Муратов

(Ф. Г. Лорка"Избрани творби", библиотека "Световна класика" 1973 година)

Балада за морската вода

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени,
отгде извират, мила мамо?
- Аз плача с водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина, къде се ражда?
- Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
----------------

Пейзаж

Полето
със маслините
се разтваря
и затваря
като ветрило.
А над маслините -
небе склонено
и тъмна рамка
от звезди студени.
По бреговете на реката
треперят сенки и тръстика.
Куршумена се къдри маранята.
Маслините
от викове
са натежали.
Едно немирно ято
от пленени птици
опашки дълги и грамадни
поклаща в сенките прохладни.
------------------------

Китарата

Китарата почва
да плаче.
Разбити звънят
на утрото чистите чаши.
Китарата почва
да плаче.
И няма да млъкне.
Не може
да млъкне.
Плаче така монотонно,
както плаче водата,
както вятърът плаче
над снежните преспи.
Не може
да млъкне.
Плаче за мили
далечни неща.
За знойния пясък на юга,
възжаждал камелии бели.
Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора невидяла,
за първата птица, на клона
умряла.
Китаро!
Сърце смъртоносно ранено
с пет меча.
----------------------

Ах!

Викът във вятъра оставя
една кипарисова сянка.

(Оставете ме в това поле
да плача.)

В света се всичко разпадна,
мълчанието само владее.

(Оставете ме в това поле
да плача.)

Огньове пръснати хапят
кръгозора помръкнал.

(Оставете ме - вече ви рекох -
в това поле да плача.)
-------------------------

Лола

Пере под портокала
памучни пелени.
Очи зелени има
и виолетов глас.

Ах ти, любов,
под цъфналия портокал!

На вадата водата
от слънце грей,
във прашната маслина
цвърти едно врабче.

Ах ти, любов,
под цъфналия портокал!

И чак когато Лола
сапуна изхаби
пастирите ще дойдат.

Ах ти, любов,
под цъфналия портокал!
----------------------

Ампаро

Ампаро,
колко си самотна в къщи,
облечена във бяло.

(Екватор нежен между нарда
и жасмина.)

Ти чуваш долу в двора
чудесните фонтани
и жълтия и тънък цвъркот
на жълтото канарче.

А кипарисите по залез
трептят, натегнати от птици,
докато златни букви бавно
върху гергефа си извезваш.

Ампаро,
колко си самотна в къщи,
облечена във бяло!
Ампаро,
как трудно ми е да ти кажа
колко те обичам!

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Хиляди благодарности, Марта!!!
Това са от най-хубавите стихове на Лорка!
Само - не знам! - в оригинала дали не е:
Както плаче стрела без мишена,
както вечер - зора невидяла"

Препечатвам ги по малко като имам време.
За "Китарата", така е преведено.
"Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора невидяла...".
А инак май е по-благозвучно.

Ето още две.

Зора

Камбани на Кордова
в зората.
Камбани на утрото
в Гранада.
Чуват ви всички девойки,
които тъгуват по нежната
жалейна андалузка песен.
Девойките
на Андалузия Горна
и Долна.
Момичетата на Испания
с малки крака и трептящи фусти,
изпълнили със светлини
кръстопътищата наши.
О, камбани на Кордова
в зората
и камбани на утрото в Гранада.

-----

Смъртта на Петенера

Мре в мраморната бяла къща
губителката на мъжете.

Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.

Под мигащите неспокойно
звезди на пътните фенери
атлазната и фуста трепка
между бедрата и бакърни.

Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.

Изострени и дълги сенки
от кръгозора мътен идат
и басът на една китара
се скъсва...

Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.

Истина

Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!

От твойта обич тегне ми сърцето
и въздухът,
и шапката ми даже.

Кой би се съгласил от мен да купи
на шапката копринената лента
и тая моя скръб от бяла прежда
за изтъкаване на кърпи?

Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!

-------------------------------------------

Андалузка песен

Изгорнико красив, усетих аз
запалили са мащерка у вас.

Напразно идваш и се връщаш ти:
със ключ затварям всичките врати.

Затварям ги със ключа посребрен,
на панделката синя окачен.

На панделката синя се чете:
"Далеч от мойто мъничко сърце!"

За улицата моя забрави
на вятъра я само остави.

Изгорнико красив, усетих аз,
запалили са мащерка у вас.

-----------------------------------

На ухото на едно момиче

Аз не поисках.
Аз не поисках да ти кажа нищо.

Видях в очите твои
две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.

Поклащаха се.
Аз не поисках.
Аз не поисках да ти кажа нищо.

---------------------------------------

Луната изгрява

Когато възлиза луната,
камбаните в мрака се стапят
и блясват пътеките нощни
недостижими.

Когато възлиза луната,
морето покрива земята,
сърцето човешко тогава
е остров самотен в безкрая.

Човек не яде портокали
под пълния лик на луната.
И все пак би ял със наслада
плодове недозрели и ледни.

Когато възлиза луната,
различна и все пак еднаква,
монетите сребърни почват
е кесията тихо да хлипат.

----------------------------------

Серенада
(на Лопе де Вега)

По бреговете на реката
нощта нагизваше от влага,
а на гърдите на Лолита
умират китките от обич.

Умират китките от обич.

Нощта априлска пее гола
върху априлските мостове.
Лолита мие свойто тяло
с вода безсолна и ухания.

Умират китките от обич.

От анасон и от сребро
нощта припламва по стрехите.
Сребро от вир и огледало
и анасон - бедрата бели.

Умират китките от обич.

-----------------------------------

Нямото дете

Детето търси своя глас.
(Отне го кралят на щурците.)
Усърдно в капчица вода
гласа си търсеше детето.

Не за говорене го искам:
от него ще направя пръстен:
смирено моето мълчание
на кутрето си ще го носи.

Усърдно в капчица вода
гласа си търсеше детето.

(Но дреха на щурче далече
обличаше гласът пленен.)

-----------------------------------
Прощаване

Умра ли,
оставете балкона отворен!

Момчето яде портокал.
(От моя балкон аз го виждам.)

Жътварят ожънва житата.
(От моят балкон аз го чувам.)

Умра ли,
оставете балкона отворен.

----------------------------------

Прелюдия

Белите тополи си отиват,
но оставят свойто отражение.

Белите тополи си отиват,
но ни вятъра оставят.

Вятърът почива морав,
проснат нейде под небето.

Но оставил е да плава
ехото си по реките.

В спомените ми нахлува
на светулките роякът.

И едно сърце смутено
между пръстите ми бие.

------------------------------

Прелюдия

Върху зеленото небе
една звезда зелена.
Какво да стори тя, любов,
освен да се изгуби?

Дълбоко в хладните мъгли
удавените кули,
как могат да ни гледат те
с прозорчетата свои?

От връх зеленото небе
стоте звезди зелени
не виждат във снега стоте
високи бели кули.

И за да мога свойта скръб
да съживя отново,
ще трябва да я украся
със алени усмивки.

Касида за златното момиче

По залез златното момиче
се къпеше само в реката
и златна ставаше водата.

Засенчваха го с лека сянка
и клончета, и водорасли
и пееше наблизо славей
за бялото момиче.

Дойде нощта, заляна с мътен
отблясък на сребро нечисто,
с оголени студени чуки
под сурия планински вятър.

Момичето с къдрици мокри
стоеше във водата бяло
и пламенееше водата.

Дойде зората непорочна
с хиляда кравешки муцуни,
завита с бяла плащеница,
с венци и китки заскрежени.

Момичето, обляно в сълзи,
се къпеше посред огньове
и със криле изпогорени
ридаеше добрия славей.

Момичето бе чапла бяла
и от петите до главата
го позлатяваше водата.
1936
"Диван дел Тамарит"
------------------

Три историйки с вятъра

1
Вятъра идеше ален
по хълма възпламнал
и стана зелен, зелен
от реката.
После ще стане морав,
жълт и...
Над нивята ще бъде
дъга извита.

2

Вятър затихнал.
Слънцето горе.
Долу
на тополите млади
трепналата глен.
И мойто сърце
трептящо.

Вятърът стихнал
в пет часа след пладне.
И няма птици.

3

Ветрецът хладен,
накъдрен
като косата
на някои девойки.
Като моретата сини
на карти старинни.
Ветрецът хладен
блика като вода
и се разлива
като бял балсам
из тъмните клисури
и прималява,
колчем се блъсне в твърдта
на планината.
----------------------

Романс за луната

Дойде в ковачницата черна
луната с волани бели.
Момченцето я гледа, гледа,
не може да и се нагледа.
И сред полюшнатия въздух,
ръце замахала, луната
разголва, чиста и порочна,
гръдта си от олово твърдо.
- Луна, луна, по-скоро скрий се,
че ако циганите дойдат,
от твоето сърце гердани
и пръстени ще си направят.
- Момченце, нека потанцувам.
Когато циганите дойдат,
въз наковалнята с очички
притворени ще те заварят.
- Луна, луна, по-скоро скрий се,
конете им аз вече чувам.
- Момченце, чакай, не ми мачкай
колосаната белота.

Летеше конникът, заудрял
по тъпана на равнината.
Притворило очи, момчето,
в ковачницата бе заспало.

А циганите - бронз и дрямка,
през прашните маслини идат.
Главите - вдигнати нагоре,
очите - жълти и сънливи.

Как пее птицата среднощна,
ах, как тя пее на дървото!
Върви луната по небето,
момчето за ръка повела.

В ковачницата виком викат,
ридаят циганите скръбни.
Ветрецът тий я тули, тули,
ветрецът вече я затули.

"Цигански романси"(1924-27)

ХуЛитер Записан(а): Jun 09, 2005 Мнения: 17

Федерико Гарсия Лорка

Роден през 1898г. в малкото градче Фуенте Вакерос, разположено в Гранадската равнина. Учи право и литература в Гранада и Мадрид. Завършва право в Гранада. През годините 1929-1930 ходи в Америка, Канада и Куба; през 1933-1934 посещава Буенос Айрес и Монтевидео, където ръководи представленията на свои драми. Редактира литературното списание "Петел". Убит от фашисти през август 1936г. край гранадското село Виснер.

Творби: "Книга на песните" (1921); "Песни" (1927); "Канте хондо" (1931); "Поетът в Ню Йорк"; "Плач за Санчес Мехиас" (1935); "Диван де Тамарит" (1936); "Събрани съчинения" в 6 тома (1938-1942), издание на "Лосада", Буенос Айрес; "Цигански романси" 1938

*текстовете са взети от Съвременна Испанска Поезия, 1964г., издателство Народна Култура

Невярната съпруга

Аз я отведох на реката;
бях сигурна, че е девойка,
ала тя имала си мъж.

Бе през нощта на свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, тръни и тръстики,
коравият й кок изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз - ремъка със пистолета.
Тя - свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен,
и не гори с подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като рибу
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох от реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха със злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото си имаше мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.

превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

ХуЛитер Записан(а): Jun 09, 2005 Мнения: 17

ето нещо от същата книжка:

Висенте Алейсандре

Форма

Кракът отпечатва дребен
следата на своите пръсти
върху нежния морски пясък,
който вятърът дълго целува.

Вдига пясъка, носи го палав,
на моята гръд го слага
и в същия миг, още топли,
пет пъпки от плът усещам.

И кроткият жест на ръката,
с който мигом вятъра отблъсквам,
е сякаш отливка точна
на бързия крак побягнал.

Ала отминал нехайно,
отново се втурва ветрецът
и със ситен дъжд от пясък
кракът пада разпръснат.

превод: Ал. Муратов и Ат. Далчев

Благодаря, че си се включил.

Още един превод, по горе има друг вариант на същия стих.

Серенада

Нощта от влага натежава
край бреговете на реката,
а на гърдите на Лолита
умират от любов цветята.

Умират от любов цветята.

Нощта над мартенски мостове
запява гола в тишината.
Лолита къпе свойто тяло
в уханията на водата.

Умират от любов цветята.

Сребро и анасон разпръсва
нощта и грее над стрехата.
Искри среброто на вълните
и анасонът на бедрата.

Умират от любов цветята.

И още испаноезична поезия - за да не правя нова тема ще пусна стиховете тук.

***
Аз те изгубвам всеки ден,
тъй както времето се губи,
или надеждата...
Аз всеки ден - и безвъзвратно -
те губя, както
търпението се изгубва.
Но всеки ден
ти казваш: не.
Глава поклащаш и ми казваш: не.
От твойто "не" земята се люлее.
Ти не помръдваш устни,
но твоето мълчание прошепва: не.
И неуморно,
всеки ден,
самотното кафе, което пия,
почерня цялата планета.

Хуан Гонсало Росе

***

Прости, че идвам да те търся
тъй непохватно, вътре в тебе.
Прости ми болката по някой път.
Но искам аз от теб да извлека
най-хубавото твое ти,
което ти не си видяла, а аз виждам,
плувец в най-скътаната твоя глъбина.
И да го уловя,
да го държа високо, както
държи дървото сетната заря,
която ги със слънцето събира.
Тогава ти
във свойто търсене до най-високото ще стигнеш.
За да се добереш до него
издигната над себе си, каквато те обичам,
ти миналото си докосваш само
със розовите пръсти на нозете,
изпънала нозе и се възкачваш
от тебе в теб самата.

Педро Салинас

***

С погледа си аз погалих
прелестната й усмивка
есен бе и тая заран
бе студена дъжделива.
Аз й казах, че копнея
за живот и в него искам
любовта да бъде всичко-
полумрак, цветя, бодили.
Казах й, че вече дълги
зимни вечери пристигат
и че болката ще бъде
щастието ми едничко.
Тя спокойно ме погледна,
после промълви с усмивка,
че от дълго време вече
мълчаливо ме обича.

Хуан Рамон Хименес

***
Да четеш въпросителни

Видя ли,
наистина видя ли
снега, звездите, красотата с котешки стъпки
Докосна ли,
наистина докосна ли
чинията, хляба, лицето на мъжа, когото толкова обичаш
Изживя ли
като насрещен удар
мига, мъката, падението, бягството
Узна ли,
узна ли с всяка пора на кожата,
че твоите очи, твоите ръце, твоя пол, твоето нежно сърце
нужно бе да ги изхвърлиш
нужно бе да ги изплачеш
нужно бе да ги измислиш отначало

Хулио Кортасар

Гост

АНТОНИО ПОРПЕТА

ТАЙНАТА

Вече всички знаете за нея,
но аз искам да напомня:
тайната е много проста,
трябва само да умеем
истински да гледаме
дори когато
светлината ни боли в
зениците.
Да гледаме наоколо
и да оставяме следата
на ясната ни тръпнеща почуда
в бисерния сноп на дните,
за да разкъсаме безмълвните завеси.
После да затворим в паметта
буйния поток от дарове,
които щедро ни даряват
дълбоките и скрити истини
по върховете на пространството и
времето.
И да се смеем, и да плачем, да се влюбваме
в света,
с плътта си да го слеем
и го направим наш,
наш.
Да чакаме да дойде чудото:
една звезда гори в гърдите ни,
запалила сърцата ни.
Това ни трябва.

БАЛАДА ЗА ТВОИТЕ УСТНИ

През устните ти
аз поглеждам към света,
и всеки ден
е с нов пейзаж,
и с нова някаква звезда,
с река далечна в пламъци.
През устните ти
аз откривам и възвръщам си
живота с вкус
на дъждове и гроздобер
и заличен от хмела сив на времето.
През устните ти
се възраждам:
щом отново ги докосна
имам остров, който не съм имал,
чувам досега несъществувалите риби,
вдишвам чак мъгла,
измислена от жадния ми поглед.
Каква стена са твоите устни
и какъв редут са -
плодоносна крепост,
в която се затварям!
Но няма връщане и няма никога
да се повторят ситните враждебни
пясъци,
нито обветрените корени и даже
церемонията на плача.
Защото само
през устните ти
огнената тяхна музика
възражда остарялата ми младост
и кръвта ми пак е меч,
и всяка нощ откривам
забравеното чудо,
че съм
жив.

СТРАХЪТ

По късни нощи ме заливаше
потопът на страха. Прозорците
стаяваха беса на дървесата
и по стъклата им се виеше стремглаво
хоро от вещици. А тишината
припламваше от птици,
от безкрайно тъмни гласове и думи,
които преизпълваха стените.
В тази стая на съня
пораждаха настръхналите сенки
танц на мебели
под луд камбанен звън.
И ужасен,
аз чаках неподвижен и безмълвен,
да се укроти това тълпило,
с глава, заровена
в най-нежното убежище. И никой не узна
страха през дългите ми нощи,
страха в очите ми,
жадуващи зората
и плача сподавен под възглавницата.
Казват, че страхът ми бил детинщина
и че на възрастните той е чужд.

Но аз много дълго чаках
да се появи мъжът
с чудесната увереност и смелост.

ЕДИН ДЕН

Един-единствен ден.Почти е нищо.
Подредена купчина минути,
разходка най-обикновена
по лъкатушната пътека,
искряща от съмнения и цифри.
Едничка капка сред потока кръвожаден
на вселената.
Една следа в мъглата, дим,
който си отива
и забравен полет
на едно миниатюрно насекомо,
чието име никога не ни интересува.
Неизбежно, винаги животът ни
е само ден, един-единствен ден,
неповторим в средата
на толкова безсмислени години-дрехи,
в които се облича паметта.
Това е този светъл ден,
в който се събуждаме учудени,
защото всичко покрай нас е истина
и гледаме без гняв към огледалото,
за първи път открили се такива,
каквито искаме да бъдем-
незасегнати и чисти,
близки и свободни.

През август се навършиха 70 години от смъртта на Федерико Гарсия Лорка.

Статията е от в."Стандарт", броят от 20 август.

Преди 70 години реакционният режим на Франко удавя в кръв нежния поет на Испания

Федерико Гарсия Лорка, един от емблематичните авангардни испански поети и драматурзи, загива преди 70 години. Някои го наричат Дали в поезията. Не само защото двамата са били приятели. Малцина знаят, че той е и талантлив художник, пианист и композитор. Убит е от националистите в началото на Гражданската война. Направените години по-късно разкрития намекват, че Лорка е екзекутиран с участие на свои братовчеди от рода Алба - активни фалангисти. Те са разярени и обидени заради излязлата няколко месеца по-рано пиеса "Домът на Бернарда Алба".
Реакционна Испания го осъди на смърт заради неговата различност Лорка е роден на 5 юни 1898 г. във Фуенте Вакерос, Андалусия. Семейството е заможно. Майката е начална учителка, а бащата - земеделец. Федерико е будно дете. Затова в училище му е скучно и не е от най-добрите ученици. През 1909-а родителите му се преместват в Гранада, където след време той става душата на местните артистични кръгове. През 1918 г. излиза първата му прозаична книга "Впечатления и пейзажи", която няма голям търговски успех, макар че е приета добре от местните читатели.
През 1919 г. Лорка отива да учи в Мадридския свободен университет, където се посвещава на литература и философия. Следването му е продължително и бохемско. Живее в знаменитото студентско общежитие "Резиденция", където господства свободният дух.
Там гастролират с лекции Алберт Айнщайн, Бъртранд Ръсел, Льо Корбюзие, Бенедето Кроче, Пол Валери и дори младокът Луи Арагон. Лорка се сприятелява със състудентите си Рафаел Алберти, Хорхе Гилен, Салвадор Дали и Луис Бунюел. Тогава се среща и с Грегорио Мартинес Сиера, директор на "Театро Еслава", по чиято покана пише и поставя през 1919-1920 г. първата си пиеса "Магьосничеството на пеперудите". Драмата е в стихове и описва невъзможната любов между хлебарка и пеперуда, с други насекоми в поддържащите роли. Само след четири представления тя е свалена от сцената. По-късно Гарсия Лорка твърди, че първата му пиеса е историческата драма "Мариана Пинеда", поставената седем години по-късно. Той отделя много време и сили на театъра. Появяват се и "Чудесната обущарка", и "Любовта на господина Перлимплина с красавицата в нейната градина" (1930). През следващите няколко години непокорният талант става един от най-експресивните испански авангардисти. Той публикува още три стихосбирки. Най-известната сред тях е "Циганско романсеро" (1928).
Засилваща се депресия измъчва Федерико Гарсия Лорка в края на 20-те. Тя е породена от неговата хомосексуалност и опитите да я запази в тайна от своите приятели и роднини. Той е разкъсван между публичния си образ на талантлив поет и драматург и необходимостта да прикрива личния си живот. Популярността му понякога е скандална, той е възхваляван от едни и хулен от други. Нарастващото отчуждение с най-близките му хора достига своята кулминация, когато Дали и Бунюел правят филма "Андалуското куче" (1929), който той интерпретира, може би грешно, като злобна нападка срещу себе си. В същото време Лорка се терзае от несподелена любов към скулптора Емилио Аларден, който по това време се свързва с бъдещата си съпруга. Опитвайки се да разсее депресията му, семейството на Гарсия Лорка го изпраща на продължително пътуване в Съединените щати, където той остава през 1929-1930 година. Живее в Ню Йорк и учи за кратко в Колумбийския университет. Тогава за първи път поетът се сблъсква с истинско демократично общество и тази друга възможност, обратно на диктатурата в неговата страна, го разтърсва дълбоко. Неспособен да общува на английски, той изживява дълбок културен шок.

Въпреки това в писмата му до близките се усеща огромният ентусиазъм и адмирации към съвременния американски театър. Така за кратко време се раждат експерименталната му стихосбирка "Поетът в Ню Йорк" (публикувана чак през 1940 г.) и още две сюрреалистични пиеси ("Когато минат пет години" и "Публика"). Първата е прекрасна алегория на изгубеното време. Втората, публикувана чак през 1970 г. и то не в пълен вариант, е неговият бунт срещу комерсиалния театър и целия обществен ред. Все пак мегаполисът го обърква със свободите и мащабите си и Лорка търси спокойствие и по-първичен живот. Заминава за кратко за Хавана през март 1930-а.

Завръщането му в Испания през 1930-а съвпада със сгромолясването на диктатурата на Мигел Примо де Ривера и възстановяването на Испанската република. През 1931 г. той е назначен за директор на финансираната от правителството студентска театрална трупа "Ла Барака", създадена да пътува из страната и да запознава предимно селската публика с класическия испански театър. Пътувайки с трупата, Гарсия Лорка пише най-известните си пиеси - селската трилогия "Кървава сватба", "Йерма" и "Домът на Бернарда Алба". Театралните страсти го отпращат за кратко и до Аржентина през 1933-1934 година. Буенос Айрес е може единственото място, където този ексцентричен и неразбран испанец изживява пълния си триумф. Но със завръщането си в Испания сянката на смъртта се приближава към него. Със започването на Гражданската война през 1936 г. Федерико Гарсия Лорка заминава от Мадрид за Гранада. Той осъзнава, че това означава почти сигурна смърт, тъй като градът е известен с най-консервативната олигархия в цяла Андалусия. Гарсия Лорка и зет му, кметът социалист на Гранада, скоро са арестувани. Странното е, че едно от основните обвинения срещу един от най-интересните поети на Испания е за поемите му "Циганско романсеро" и "Романсеро за испанската жандармерия", писани осем години по-рано. Защото той е твърде далеч от политиката. Осъден е заради човешката му позиция към зверствата на военната диктатура. Двамата арестанти са разстреляни на 19 август 1936 г. от фалангистката милиция и са погребани в необозначен гроб някъде край Гранада. Реакционна Испания убива един от най-интересните си таланти заради различността му.

Обществото няма сетива за него, не го разбира. Режимът на Франсиско Франко поставя произведенията на Гарсия Лорка под забрана, която е смекчена едва през 1953 година. Чак тогава са издадени силно цензурирани "Събрани съчинения". Едва след смъртта на Франко през 1975 г. става възможно животът и смъртта на Гарсия Лорка да бъдат публично обсъждани в Испания. В последното си интервю поетът говори за много творби, над които работи. Но повечето от тях не са намерени след смъртта му. Безследно е изчезнала и последната му идея за пиеса "Кръвта няма глас".

Искра Крапачева

Балада за трите реки

Тече река Гадалкивир
сред портокали и маслини.
Двете реки в Гранада слизат
от снеговете към житата.

Ах ти, любов,
отиде си и се не върна!

Брада река Гадалкивир
като гранат червена има.
Струят двете реки в Гранада:
едната кръв, едната сълзи.

Ах ти, любов,
така напусто си отиде!

За корабите белокрили
Севиля има път просторен,
а по водата на Гранада
гребат въздишки само.

Ах ти, любов,
отиде си и се не върна!

Гадалкивир, висока кула
и в портокалите свеж вятър.
Дауро и Хенил, две малки,
две мъртви кули над блатата.

Ах ти, любов,
така напусто си отиде!

Кажи, водата ли отнася
от викове блуждаещ огън?

Ах ти, любов,
отиде си и се не върна!

Цвят портокалов и маслини
носи в морето, Андалузио.

Ах ти, любов,
така напусто си отиде!

Федерико Гарсия Лорка

С очи и устни ти искриш в дрезгавината лека !
По твойте вени тичам аз като ранено куче,
което дири пак подслон в най-нежната пътека.

Любов, земята още в твоя вечен грях изгаря !
В целувката ми свети блясък от плътта гореща
на дявола....Целувката ми е свещенна вяра !

Духът - това е втренченият поглед на очите,
тъй чисти в свойто богохулство,
и мозъкът, роден от ударите на сърцето!

А то докосва твоето - всред тази тъжна глина.
Уханна, платонична тичинка
живее в чашката на твоята душа.

Нима зловещо разкаяние е тишината ?
Душата ти нима го слуша? Цвят е тя....
....Там, където, потънал в грях Исус
е любовта.

Сесар Вайехо

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите