В главата ми живеят гърци.
Все къдрокоси, все рибари.
Пясък под мислите ми скърца.
Последният врабец е гларус.

Ние с тебе изгубихме думите, мое сърце...
Зад ресниците сведени техният свят си отива.

Красиво момиче върви из МОЛ-а и се оглежда търсещо. Какво ли търси? Погледът ù се плъзга из витрините на марковите бутици, но не гледа манекените и дрехите по тях. Тези дрехи тя ги е оглеждала подробно и знае точно от коя колекция са и колко струват. Очите ù се взират в хората, пазаруващи вътре.

Събудих се от полъха на твоето докосване братко
съня ми тъй неспокоен е,откакто ме остави сам
а в този ден съм свикнал да получавам смс-че кратко,
но винаги от теб,далече беше, но пръв, аз там

Тишината идва след залеза.
На границата на реалното
с мистичното.

Ей тъй я караме напоследък – като на пазар, където отдавна са спазарили живота ни. Казват, че това е бъдещето. Изцяло на пазарен принцип. Но какъв пазар, братче, когато пари няма? Макар всички да сме стока. Някои политици даже се продадоха, препродадоха, че и продавачите си купиха. Обаче, ние си траем – знаем си от историята как да действаме. Дедите ни са били много свободолюбиви. И в робство да ги карали – пак не работели. Та спазваме традицията. Занимаваме се само с леки неща.

Не искам да ти бъда ресто - не ставам даже за бакшиш.
Пусни ме, ще е по-уместно - като монетките в реката,
която по изящно мостче, в следобед тих ще прекосиш,
с поверието, че отново ще се завърнеш с късна дата...

Къмпингът изплува пред очите му.

Прокопи Александрийски живееше в голям и разнебитен отвсякъде град. Но това не му пречеше да се чувства истински титан на журналистическата мисъл. Още щом задника му потъна в редакционния стол на вестника, нещо мина през цялото му тяло и почувства титаничната струна, която трепна в младата му душа. Оттогава тази струна подрънкваше всеки ден, музиката й

Неделният следобед ще изчезне
посипал над земята полумрак.